A Alma
«Mamã, nem todas as creanças que morrem vão para o Paraizo. O outro dia vi levar para o cemiterio um menino que tinha morrido; o seu papá e as suas duas irmãsinhas acompanhavam o caixão, e choravam tanto que me fazia pena. Iam a chorar porque aquelle menino tinha sido mau, não é verdade?»
«Não; naturalmente foi sempre bom, e a sua alma, emquanto choravam seus paes e suas irmãs, já estava vivendo feliz no Paraizo.»
«A alma? mamã; não sei o que é; não comprehendo bem.»
«Maria, acabas de me dizer que tiveste pena de ver chorar as duas pequerruchas.»
«Tive sim, mamã, tive muita pena.»
«Ora bem, o que é que no teu corpo estava desconsolado e triste? eram os braços?»
«Não, mamã.»
«Eram as orelhas?»
«Oh! não mamã, era cá dentro.»
«Esse lá dentro, Maria, é a tua alma que se alegra ou se entristece, que te reprehende quando fazes o mal, e que está satisfeita quando praticas o bem.
– Мамо, не всички деца, които са починали, отиват на Небето. Вчера видях да погребват едно дете, което беше починало; баща му и двете му сестрички придружаваха мъничето и плакаха толкова много, че ме заболя. Нали плачеха понеже това дете е било лошо?
– Не. Разбира се, то винаги е било добро и душата му, докато са плачели родителите и сестрите му, вече е живеела щастливо в Рая.
– Душата, мамо? Не зная какво е това. Не разбирам добре.
– Мария, току-що ми каза, че те е заболяло, когато си видяла да плачат двете момиченца.
– Да, мамо, много ме заболя.
– Добре тогава, тялото ти ли беше докоснато или натъжено? Ръцете ли?
– Не, мамо.
– Ушите ли бяха?
– Ох! Не, мамо, беше тук, вътре.
– Това там вътре, Мария, е душата ти, която се радва или натъжава, която се разкайва, когато вършиш зло, и която е доволна, когато вършиш добро.