Павел Матев I

Безсънен дъжд. Природата- безмълвна
и безгранична като смъртен сън.
И аз не зная: съм или не съм?
И не усещам: мръква или съмва?
***
Ти пак вълнуваш моя ум
и викаш времето ненужно.
Над мен небето пак е южно
и пълно с късен летен шум.

Във него има много зной
и в зноя се заражда жажда.
Но в жаждата не спи покой,
а стари звуци се обаждат.

Със звуците на твоя глас,
които смятам за излишни,
се връща онзи ден при нас,
макар че той си е отишъл.

Не викам миналото, не!
Но ти, но ти ако не беше,
такова лятно ширене
не бих видял- ако не беше!

Аз мразя миналото. Там
в развалини и мъртва шума
свят като безбожен храм
незащитени с нищо думи.

Но те навярно са от бронз,
защото всякога ги чувам.
И моя бледен хоризонт
от мъртви думи се вълнува.