fbpx

Снощи преди да си легна (след като спрях да чета пуезийта на мума Калина) реших да почета малко Слово. Бях стигнал до 10 глава от Лука. Започнах да чета и спрях на един от първите стихове, понеже ми направи впечатление, а не разбирах.

…и никого по пътя не поздравявайте (стих 4)

Очевидният въпрос ми беше „защо пък?!“, трябва да има причина, която да е валидна и днес. Написано е в Библията, все пак. Помолих се, тогава не получих отговор, но запазих това в себе си и продължих нататък.

Отговорът дойде в последната „точка“ от проповедта днес. Преди това, обаче, ще препратя към една история в Стария Завет. Тя се намира в 4та глава на 4та Книга на Царете. моля ви да я прочетете, преди да продължа нататък.

Мерси. Така, сега забележете, в стих 26, когато слугата на Божия пророк дойде при нея и я попита как са нещата около нея: тя отговори, че са добре. Тя имаше вярата да каже това, понеже не беше приела случилото се за окончателно. Още нещо, тя знаеше при кой отива и ни й се даваха обяснения наляво-надясно. Сега погледнете малко по-назад- стих 24

не забравяй карането заради мене освен ако ти заповядвам.

Очевидно тя не искаше слугата й да се заприказва с минувачите по пътя. И тук е отговорът: говоренето за обстоятелствата и за видението (разбирай, това, за което Бог ти е дал вяра) с други хора може да ограби вярата. Ами, помислете си колко често вместо насърчение получаваме от (най- блезките си) хора точно обратното…

Back to Top
%d блогъра харесват това: