Навън вали, за да направи въздуха, който дишам, влажен. За да е вън така влажно, както вътре в мен. И когато вървя по пътеките между дърветата, да, онези, където няма много хора, особено когато всички са се скрили от ситния дъжд, да чувам глухотата на стъпките си и да знам, че вървя под „дъжда“, дори и в града, извън него. Аз съм толкова зелен, колкото е тази „гора“ след залез. Топъл- като лъчите на слънцето, от което толкова се крия през деня, в подножието на планината. Шумен и тих като морето...
🙂
Зелена, любя те зелена…
Оптимист би казал: навън вали, за да не си сам във влажността си 🙂
Понеже коментирам със закъснение, знам си, че вече не вали, поне не толкова силно, нали 🙂
И пак продължава да вали… И ъздуха е влажен, тежък. И всичко все още е зелено. Хубаво е зеленото, но ще шареното е още по-хубаво 😉