Винаги са ме привличали. Може би като естествената опозиция на високите планини, равнините и долините, на които съм голям почитател, дюните обземат другата част от мен, която тази година откри, че харесва морето. За съжаление вече и те сацивилизирани. Така моментът на извън-цивилизоваността остава в преминаването през обраслите с тръни, треви и цветя същински дюни, преди плажа. Там има нещо специфично- същото като в Странджанския балкан и необработваемите пустеещи земи по южното крайбрежие. Пропито е с аромата на юга, напомнян от смокините, които може би са единственото място, което, макар и недостъпно за хората, създава плътна сянка. Приказно е, авантюристично в същото време. Не знам дали защото е пълно с туристи, които носят със себе си това усещане и изпълват мястото с него, или просто защото брегът и морето винаги действат така тонизиращо на въображението и любопитството на хората…