fbpx

Ето, стана. Оплаквах се преди седмица може би, че блогването ми липсва, почетох у Адриан подобни неща и това, което чаках доста време, а не знаех какво е, дойде, и пак не зная името му.

Празниците бяха нещо, което очаквах с голямо нетърпение. Баба ми и дядо ми (сега осъзнавам, че в български ни липсва събирателно понятие като в други езици) мн вече ми липсваха, а и имах нужда да се откъсна малко от София. За съжаление, правилото, че чакането е по-вълнуващият процес, отново потвърди себе си. По една или друга причина за цялото време щеше да бъде погълнато и ограбено, но с малко усилия нещата се подобриха. Не се случиха, обаче, както ми се искаше, както очаквах. Интернет връзката, която за втори път ползвах там, ми помогна до някъде. Можех да подържам известна връзка с някои от познатите. Може би и на брат ми му дойде добре.

Времето, напълно подходящо за Великден, даде повод за приятна разходка до близкия ТЕЦ. Звучи странно, но винаги ми е харесвал как стои в равнината.

Успях е да посвърша малко работа. Хубавото е, че не успях да се завлека здраво и да си прекарам времето в учене. Довърших текста на Платон и продължих с книгата на полски, защото не си бях взел друг текст за четене, от тези, които трябва да препрочета. Книгата представлява сборник с разказчета, тип приказки за деца и за пораснали деца, доста странни понякога, но поносими. Минават ми мисли за превод, но нищо не си обещавам още.

Имах възможността да присъствам на нещо уникално. Баба ми ме взе със себе си на репетиция на нея и още 4-5 жени в читалището, по-точно в библиотеката, сред книгите, за идващия събор (15 вече по ред, на втория ден на Великден). Беше нещо много специално – тези жени, на различни възрасти, пеещи местни повтарящи се мелодии в място, което няког ае било много по-живо от днес, до масите с още неразопакованите компютри и уеб-камерки…

Бях и на „банкет“-а, организиран за тях вечерта след събора. Видях как същите 5-6 жени, без значение колко непоканени души дойдоха и внесоха известен смут, се изсмяха в лицето на минаващото време, на миналото, и показаха, че веселбата зависи само от тях. Нещо, което още не мога да си представя как се случва. Болеше ме като слушах за миналото, как са били нещата тогава, как са живели; може би защото и аз имам някакви спомени за това място, и сега просто не мога да приема настоящето.

И така, получи се.  Ето го постчето, типично в мой стил.

За този, който не е чел много от мен, мога предам сърдечни приветствия в блога ми.

Back to Top
%d блогъра харесват това: