“It’s an everyone’s personal task to learn how to deal with themselves.” ~I.
Няколко дни преди началото* на празниците ми се иска да споделя едно от откритията, които направих и успях да формулирам тази година. Става въпрос за периодите ми на четене, в които чета относително доста (до 3, 4, дали не и повече, книги една след друга).
От самонаблюденията ми излиза, че това са интервали, сякаш по-малки от месец, които се повтарят 3 пъти в годината. Струва ми се, че започнаха след връщането ми от Полша, когато толкова ми се бяха дочели книги на български (т.е. книги, в които да мога веднага да се потопя, без речници, без странична помощ), че след песента от Одисея, която подготвях за един от изпитите, се нахвърлих върху “Железния светилник” (който бях почнал още там, в Краков), една антология с гръцки разкази и не помня още какво. Това беше началото юли. След това, в края на септември се увлякох в “Дюн”, което в известен смисъл успяваше да ме откъсне от мислите ми, точно когато най-много имах нужда от това. След това ми се струва, че едва в края на октомври “изядох” “Лотарията” на Кортàсар, която буквално не ме пусна да я оставя, докато не я свърших. Може би “Ловецът на хвърчила” на Халед Хосейни се случи тогава, сякаш след него се засили интересът ми към персийския, който трябваше да позагася след близо 5 месеца заради наближаващите държавни изпити. Персийският беше основното ми занимание, което обхвана свободното ми време до зимната сесия. Тогава, точно преди изпита по старобългарска литература (за който за първи път седнах да развивам въпроси писмено по конспект) не можах да заспя и реших да си почина умствено като почета нещо съвсем различно. Кундера, “Шегата”, близо 200 стр, до след 1.30 сутринта. Не си спомням след нея какво четох. Знам, че продължих през май с Чапек (РУР, Метеор, Война със сламандрите, Фабрика за Абсолют), още Кундера (Непосилната лекота на битието, Незнанието) и Милош (Долината на Иса) с което апетитът ми за четене попрекъсна. Лятото беше посветено на иврит.
А есента започна след изпита по руска класическа литература, когато вече на спокойствие седнах и се впуснах в Тургенев и няколко малки сборници с разкази – сред които на Ожешкова и Прус, беларуски и унгарски разкази. Ентусиазмът ми се увеличи и от факта, че получих киндъла си и така Quo Vadis “падна” за близо седмица. След това, обаче, “Фараон” ме загуби, а и беше подкрепен от “Доктор Живаго”. Двете ми дойдоха твърде нанагоре. Не смятам скоро да ги приключвам или продължавам изобщо. Сега се лутам из “Ръкопис, намерен в Сарагоса”, понеже реших, че не ми се четат “страхотиите” в “Майстора и Маргарита”… да си таковам избора.
* Текстчето го писах на 23 дек вечерта.