За една спелеология по домовете*
Междувременните обреди на расата, изглежда, се колебаят еднообразно от историята до ясновидството, от престижните врати на миналото към несигурните на бъдещето. Действуващите лица от един роман на Джеймс Баларад, облагодетелствувани от един свят решително в ентропия, трябва да са склонни да организират мечтите си в търсене на една първична истина и съново да се спускат към своите изначалия, извървявайки назад пътя на вида чак докато пак открият в своите видения папратовите джунгли, първото слънце, натоварено с жизнен цветен прашец, безполезната изходна точка – съвършени историци на самите себе си, те се хвърлят, пияни от минало, да търсят обедното слънце, попадат в едно катастрофално пробуждане, гдето ги очаква смехотворна смърт. По някакъв начин тая лудост ми се вижда символ на съвременния човек – ясновидец на историята или историк на ясновидството, заинатил се да вярва, че вратите (от рог) се отварят зад гърба му или го чакат (от слонова кост) на хоризонта. Стигнах дотам да съм уверен, че тия врати са нарисувани върху крепостна стена от дим и хартия. Говоря сега за друг, който се оставя да бъде отгатнат през стъклото.
С най-изтърканата от усмивките Синята брада заповядва : „Никога те отваряйте тази врата“, и горкото момиче, което някои наричат Душа, няма да изпълни съдбата, която героинята от легендата й предлага с един тъмен знак на съзаклятничество. Не само няма да отвори вратата, но и нейните защитни механизми ще станат толкова съвършени, че Душата не ще види вратата, ще бъде обхваната от желанието и ще продължи да търси прохода с книга в едната ръка и стъклена топка в другата. Не искаш ли истинския ключ, Душа? У Юда и могло да се види машината, необходима богословското избавление да се избистри в своята ужасяваща сцена от кръстосани цепеници и кръв: Синята брада, тая друга версия на Юда, предлага непокорството да може да извърши избавлението тук и сега, в тоя безбожнически свят. В светлината на архитипови фигури всяка забрана е ясен съвет: отвори вратата, отвори я още сега. Вратата е под твоите клепачи, не е история, нито пророчество. Но трябва да съумееш да я видиш, а за да я видиш, предлагам да мечтаем, тъй като мечтанието е отместено настояще, замесено от една присъща само на човека дейност, едно пресищане с настояще, едно късче сив кехлибар, който плава в бъдещето и едновременно с това се изолира от него, доколкото мечтаещият е в своето настояще, пробуждащо вън от всяко Кантово време и пространство обърканите сили на неговото същество. В това настояще, в което Душата не знае да използува своите освободени сили, в това число ясновидството, където мечтаещият и неговата мечта не са разделени от категориите на разума, където всеки човек и едновременно и своята мечта – мечтано, и мечтател, – вратата чака досами твоята ръка. Трябва само да я отвориш („Никога не отваряй тази врата“ – каза Синята брада) и начинът е тоя: трябва да се научиш да се събуждаш в съня, да налагаш волята си на тая съновна действителност, на която досега си бил само пасивен автор, участник и наблюдател.
____________________________________
*“Междуетажие“ прев. Румен Стоянов, изд. Народна Култура, София, 1985, стр.261-262.