Тази година се оказва 15-годишният юбилей на тази инициатива (Lange Nacht der Museen), проведена за първи път през 2000г. Близо 700 музея, галерии и културни пространства участват в тазгодишното издание, като вратите се отварят на 4 октомври в 18ч. до 1ч. след полунощ (тук е официалното съобщение). Във Виена собствено участващите институции са 124, като 54 от тях са предвидили и специална програма за деца.
Та, аз за малко да изтърва това събитие. Тъй като вчера (вече) по обяд няколко пъти виеха сирени, в един момент реших да вляда в гугъл, да напиша виена, датата, сирени и да видя какво се случва. Нищо не изкочи за сирените, но пък излезе Нощта на музеите, която ме поококори. Първо защото още скоропристигнал изобщо нямам идея къде са тези музеи и как се стига до тях (да не говорим, че за повече от 3-4 не бях чувал и още не бях прочел), и второ, защото ми дойде доста неочаквано. Планове специални нямах, но през целия ден времето навън ми действаше вного приспивно и не ме вдъхновяваше за мотане.
В един момент, обаче, се наканих да изляза (към 4), като си казвах, че до 6 има време да видя как стоят нещата и евентуално да се включа (не ми беше ясно много от къде ще си купя билет, но предполагах, че все при всеки музей ще е възможно). И тъй, замотах си се аз, бях решил да вървя в другата посока на обичайния маршрут, който ме води до Университета и Кметството. Така се озовах ва площада „Мария-Тереза“, където са един срещу друг Природонаучният музей и музеят за история на изкуството. Между тях вече имаше разпънати палатки, където се продаваха билети, даваше се информация и се раздаваха симпатичните книжчици с програмата, инофо за местата, карти и т.н. (една от които е на снимката по-горе), имаше и тенти с вурстове, сладки неща и кафе. Така реших, че всичко и без това е супер наредено, и си купих билет. Няколко момента по-късно схванах как е организацията. Най-напред ми направи впечатление, че има 4 маршрутни линии + 3 до по-отдалечени обекта (един от които напр. беше Шонбрун) и една пешеходна, отбелязани в книжката – кои обекти покриват, как изглеждат на картата и пр. Не ми беше ясно как става придвижването между обектите и бях решил да карам по zu Fuß-маршрута (т.е. пешеходния). Като се зачетох обаче повече, успях да разбера (понеже картофеният ми немски е значително по-малко плачевен като опрем до писан текст), че за всяка линия си има бусове, които превозват пътниците без допълнителни билети и се движат горе-долу на 10-ина минути. Началният пункт на всяка от линиите беше площадът, на който бях. След като поразгледах още книжката, си избрах втора линия (тя беше означена с розово, но не това беше причината за изобра де :р )- Gemäldegalerie der Akademie der bilden Künste Wien/ Secession – Künstlerhaus/ Wien Museum Karlsplatz – Arnold Schönbern Center/ Unteres Belvedere/ Polizeimuseum Wien, Museum der Wiener Sicherkeitswache – ORF Funkhaus – Oberes Belvedere/ look Magnetmuseum – Heeresgeschichtliches Museum, Militärhistorisches Institut. Понеже в никой от маршрутите не бяха споменати двата музея на самия площад Мария-Тереза (природонаучният и за история на изкуството), реших, че се ги оставили извън програмата – глупост, която разобличих към 11ч., когато се върнах на площада с идеята да се прибирам…
По-долу съм споделил малко впечатления и снимки от посетените места.
А като цяло, имаше много хора (очаквано), много хора с колички и деца, много деца като цяло. Много вдъхновяваща беше гледката на млади хора, които гледаха и вникваха в това, което виждат. Градът беше доста оживен. Оживен по един много специален и спокоен начин, който изключително ми допадна.
Secession
В подземиня етаж беше изложен фризът (вж. wiki) на Густав Климт, вдъхновен от симфонията на Бетховен (ако името на художника не ви говори нищо, цъкнете тук, това е доста известната му картина „Целувката“). От фриза, за който се казва, че изобразява стремежа на човечеството към щастие, имаше моменти, които доста ми харесаха. Цялата композиция напомня на тези по нагробните могили. Кръгова е, вероятно замислена като непрекъсната. Картинката по-долу е репродукция на една от фигурите – „Поезията“, много ме впечатли полу-трансираното излъчване на жената, вдигнала ръка, все едно произнася заклинание, което чете от книгата. Една група подобни жени от картината Kiss for the Whole world (вж. я тук) ми навява същото усещане. Всъщност, по-късно ми се въртеше в главата, че ако трябва да си мисля за музите, бих ги виждал по някакъв такъв начин.
Имаше и други интересни изложения (слагам линкове към страницата на галегията) – Ines Doujak и Oliver Ressler Utopian Pulse- Flares in the Dark Room, Diana Al- Hadid The Fates (което си беше впечатлително, трябва да кажа) и неразгадаемото за мен Dust Never Sleeps на Cinthia Marcelle.
Künstlerhaus
Спомените ми от това посещение са много рехави, воднисти и се смесват с тези от другите места. Може би една от причините е, че отвън сградата беше в ремнот и нямам никаква визуализация, с която да я свържа. Някои неща, които обаче ми напомниха за нея са – интериорът, за който ме е яд, че не го снимах, високи стълби, много висок таван и изложба на текстилни произведения на първия етаж. Те ми харесаха най-много, за първи път виждах нещо подобно и ми се стори доста интригуващо.
Heeresgeschichtliches Museum – Militärhistorisches Institut
В музея на военната история се озовах леко против волята си 😀 Просто пропуснах спирките за Белведере(тата) и в крайна сметка си казах, че не е зле да видя за какво става въпрос. Външният вид на сградата ме шашна още преди да сляза от автобуса. Великолепие! Музеят е огромен, във вътрешия двор има танкове! Разгледах изложенията набързо, военната история не ми е тръпка, насъбрах си обаче от вяска зала листовки с информация – по една на немски задължително, и втора версия – по избор на някой от другите езици. Бях силно впечтален от един много голям макет – надръжен разрез на боен кораб. В този музей беше пълно с бъщи и дечица, които много се забавляваха и сякаш попиваха всичко около себе си, даже имаше и кътче, където децата можеха да се занимават – да рисуват, режат и тем подобни неща. Изобщо, никак, никак не съжалявам, че Бог ме бутна в този музей без изобщо да се усетя 😀
21er Haus – Museum für zeitgenössische Kunst 
Още в началото, докато си разглеждах кинжката и маршрутите, реших, че не мога да пропусна музея на съвременното изкуство. Не мога да кажа, че нещо особоно прекрасно намерих вътре, но пък за това се лутах като в лабиринт, което винаги си е тръпка.
Belvedere
Всъщност, избарх си линия 2 от възможните маршрути именно заради Белведере. Това име почти винаги присъстваше в описанията и препоръките на приятели и познати, когато сме си говорили за Виена. Аз имах валка представа какво ме очаква, май бях чел нещо и от пътеводителя. Естествено, нямаше как да не ми хареса. Ако не се бъркам там беше залата с картини на Густав Климт (за когото стана въпрос по-горе), в която като влязох, почти се просълзих. Рядко ми се случва като видя нещо да се развълнувам веднага. Това стана за втори път през този ден (първият беше когато иззад ъгъла изскочи паркът на пл. Мария-Тереза и сградата на Kunsthistorisches Museum).
Тук обаче идва леко смущаващата история от вечерта. Както вече писах, имах някаква представа къде отивам (принципно, на практика, т.е. маршрути и положение в града – изобщо). Смущаваше ме, обаче, присъствието на два обекта в линията – Oberes Belvedere и Unteres Belvedere (демек, горен [ober: over] и долен [unter: under]). След като се озовах в единя дворец (по-големия) и го разгледах, видях, че от другата страна на парковете има още един. Не бях сигурен дали това е другият обект от маршрута или е част от този, на който мислех, че съм попаднал (а аз бях убеден, че съм в Unteres Belvedere). Както и да е, разходих се и в този дворец, по-малък, със средновековно и най-съвременно (sic!! вж. тук ) изкуство. След това, като се върнах пак нагоре до първия, по-голям, дворец (на почивки, понеже вече краката ми издишваха), си изчаках автобуса, с който да отида до другия обект Белведере.
Слязох след 1 спирка. И нямах представа къде съм и накъде да ходя. Не че на предишните имах, но тогава все имаше повече от 2-3ма човека, които се запътваха от автобуса нанякъде и аз решавах, че ще ме заведат на правилното място (и излизах прав). След ровене по карата и мотане, три жени (тип лели) ме попитаха накъде е Unteres Belvedere (аз вече бях почнал да осъзнавам, че май всъщност не съм бил там, както смятах). Казах им, че нямам идея (понеже излизах от паркинга, в който се бях наврял, мислейки го за някакъв вход). Една от тях разпитваше всеки, който й падне, и накрая стана ясно, че трябва да се обиколи от другата улица. Отидох с тях, като разменихме 1-2 реплики с моя картофен немски. Когато влязохме, ми стана ясно. Вече бях ходил там. Това беше по-малкият дворец (със средновековното и съвременно изукство) от другата страна на парка 🙂 Казах го на онази жена (на много картофен немски), която разпитваше хората за пътя. Посмяхме се (сякаш) и си пожелахме всичко хубаво. А аз отидох да си вземам автобуса за крайната/начална спирка.
Kunsthistorisches Museum
И както в началото казах, кати си мислех, че вече съм приключил с нощта на музеите, се оказа, че може би двата най-големи и в самата начална точка, също са отворени. След минимално двоумене се запътих към този за история на изкуството, с беглата надежда за оставащите два часа до края на вечерта да го прегледам за 1 час, а през втория да хвърля поглед и на природонаучния. След като влязох и тръгнах из галериите за Египет и Гърция/Рим, разбрах, че това няма просто как да стане и ще си разглеждам природонаучния друг път, че даже и този за история на изукството. Умората ми беше доста напреднала, за това за час прегледах първия и втория етаж с непрестанното чувство, че изпускам коридори и стаички. Там в едно от централните фоайета с бар имаше и жива музика – джаз трио допълваше прекрасността на атмосферата. Със сигурност, със сигурност ще се върна да си разгледам отново всичко на свежи очи и крака. Слава Богу, тези два музея са ми почти под носа 🙂