Будене по време на Преход

Текстът на Баница събуди в мен, а вярвам и в много други читатели, доста мисли и спомени.

Опитах се да се върна в паметта си, която често съхранява по-скоро усещания отколкото конкретни детайли, към честванията на 1 ноември от ученическите ми години. Аз съм от поколение /влизайки в дискурса на сайта/, което е било на 0-1-2 год., по време на ноемврийските събития, така че социализмът е нещо, което сме преживявали предимно по спомени и то доста пресни. Към такива пресни спомняния минава и битовата атмосфера, където сякаш социализмът е продъллжавал да съществува – посудата и играчките например в детските градини, облеклото на лелките, празнуванията; ясно си спомням как до едит момент се обръщахме към учителките с „другарко“; спомням си и как в един момент родителите ми забраниха да използвам това обръщение. От друга страна, ранните ученически години бяха именно в началните години на Прехода, където все още се усеща лъхът на предишната система. Но с аромат на нещо отминало, на фона на разпадащите се чинове и лющещите се стени, старите надраскани учебници с изпомачкани или липсващи корици. Аромат, който не показваше някаква светлина за промяна към по-добро.

И така, ровейки се из паметта си… не открих нищо. Нито една картина, спомен или каквото и да е от чествания на първи ноември като ден на будителите (за Хелуин е ясно, той не се празнуваше тогава). Единственото, което се появява пред очите ми и пробягва по кожата ми, е сивото небе и студеният вятър (в Бургас, родния ми град, ще ме прощават заклетите му почитатели, есен почти няма – щом свърши лятото, най често вятърът от морето рязко захладнява (август-септември), а след това (октомври-ноември-декември) ниската облачност, мъглите и влагата от морето са ежедневие; циганско лято и слънце има понякога, но винаги съпроводени с прорязващ морски дъх). Идеята на автора на текста за грипа, „лепнат“ от честването на празника, в този смисъл, е доста близо до реалността или поне до моята.

Текстът, обаче, ми припомни и нещо друго. По това време, вкъщи нямахме кабелна телевизия, така че единственото, което оставеше за правене, предвид неприятното и болнаво време навън, беше да се „ровя“ и да седя над енциклопедиите за деца и атласите. Те бяха моите будители по това време, след като дядо ми, който до голяма степен беше запалил рано-рано интереса ми в тези области, си беше отишъл. В училищата на Прехода, както съм ги преживял аз, нямаше кой знае каква грижа за учениците – прословутите кръжоци и извънкласни занимания, за които сме чували от родителите си, бяха или в рехаво състояние на самотек или напълно изчезнали. По-късно в библиотеките откривах редове със сборници за подготовки за олимпиади и извънкласни занимания, които просто си жълтееха и пропиваха въздуха с аромата си на отминалост, забравени и неползвани от никого. Предполагам, че тази атмосфера на нищослучване вероятно е погълнала спомените ми за чествания или за какъвто и да е вид тържественост.

Доста по-късно училището, и по-скоро само отделни преподаватели, влязоха в ролята [си] на водачи и вдъхновители, които ангажираха вниманието ми и породиха още по-голяма жажда за знание. Т.е. станаха будители за мен, понеже отвориха духовните ми очи към нови хоризонти и най-вече към нов вид виждане. Всъщност, някои от тях ми повлияха така, че след години посятото от тях изведнъж избуя толкова много, че в момента буквално живея от него.

Замислял съм се, дали истинското „пробуждане“ трябва да се търси през институция като училището, не е ли тя по-скоро индивидуален, семеен дори модус, който се предава най-лесно лично, а не в институционална среда. Но колкото и да се опитвам да мисля в тази насока, все още смятам, че въпреки всичко училището трябва да бъде или да се върне към мястото, където знанието и духовността могат да се издигат като високи ценности. Друг е въпросът за ролята на обществото и масовата култура в тази картина.

Друг е и въпросът как едно пробуждане може да се задържи и в какво може да се превърне. Знаем си, че всяка история има както предистория, така и продължение.