fbpx
The Great Beauty of John Tavener // Великата Красота на Джон Тавънър

Sometimes it takes a bit of time to put together the pieces of a greater puzzle.

Понякога е нужно време, за да се сглобят парчетата на по-големия пъзел.

lagrandebellezza

I saw The Great Beauty (or La Grande Bellezza in original) last spring/summer, by recommendation of Th. I didn’t expect anything from the movie (I usually don’t like watching movies) and the only thing I knew was that it had won the 2014 Oscar for best foreign language movie (et al.). I did enjoy the movie so much, that I watched it again, presenting it to a friend, in the very end of the year. My impressions remain the same: wonderful aesthetic delight of colours, images and atmosphere; the strong presence of the main character, filling the scenes with so little words and actually doing-something-at-all. I liked the movie also for the way it brings forward essential questions like the sense and essence of art, its place and limits, the life and being-alive itself as Aesthetics; all of this situated in the heart of European art – Rome, which itself has its own flow of imaging in the play.

Гледах Великата Красота миналата пролет/лято по препоръка на Т. Нямах никакви очаквания към филма (като цяло не обичам филми) и единственото, което знаех, беше, че беше взел Оскар за най-добър чуждоезичен филм за 2014 (и др.). Всъщност обаче, толкова ми хареса, че го гледах още веднъж почти в самия край на годината, представяйки го на приятел.Впечатленията ми остават същите: прекрасна естетическа наслада от цветове, образи и атмосфера; силното присъствие на главния герой, изпълващ сцените с толкова малко думи и всъщност малко действия изобщо. Филмът ми хареса и заради начина, по който повдига въпросите за същността и смисъла на изкуството, неговите място и граници, животът и това-да-си-жив само по себе си като естетика; всичко това поставено в сърцето на европейското изкуство – Рим, който сам по себе си носи собствен поток от образи в цялостната игра.

[youtube https://www.youtube.com/watch?v=h-mSmEfLmZc]One of the major parts of the soundtrack is The Lamb, by John Tavener. I particularly like it for the associations of warm summer night it brings me – dark as the evening sky, calm as the small streets of the city, warm as the stones and the buildings, which had been heated by the sun the whole passed day. Charming as the quarter around Vlaykova cinema in Sofia. Catching as the twilight sky. I’ve always loved summer nights best from the season, which otherwise I am not a big fan of.

I paid more attention to this song few days ago while I was reading more about John Tavener. Our first meeting was on a pre-Christmas gathering in a house of a colleague when I immediately mistook him first for Henryk Górecki and then for Arvo Pärt. Later, funnily I read that he did recognize Pärt as a „kindred spirit“ (and also that both of them had converted to Orthodoxy). I will not speak much about how both of them sound to me and what similarities I find, I’ll just point out the atmosphere of the choral parts, the whole vespertine feeling and the specific depth which basically leaves the listener into silence.

I will never forget me standing on that chair, in that room with books and high ceiling, melting my the waves of pleasing shivers, given by the coming in string parties upholding occasionally the main leading solo… I think that was one of the first times I experienced music with my body in such a way.

Централна част от саундтрака към филма е The Lamb (Агнето) на Джон Тавънър. Песента ми харесва изключително заради асоциациите на топла лятна вечер, които ми носи – тъмна като вечерното небе, спокойна като малките улици на града, топла като нагрятите от слънцето сгради и улици. Очарователна като района около кино Влайкова в София. Притегляща като небето по здрач. Винаги съм обичал най-много летните вечери от целия сезон, на който иначе никак не съм почитател.

Обърнах повече внимание на тази песен преди няколко дни, докато четях за Джон Тавънър. Първата ни среща беше на едно предколедно събиране в дома на колега, когато на пръво слушане веднага го припознах първо за Хенрик Горецки, после за Арво Перт. По-късно прочетох, че той наистина е припознавал Перт за „сродна душа“ (интересно, и двамата са преминали към Православието). Няма да говоря много за това как ми звучат двамата и какви прилики откривам, само ще спомена атмосферата на хоровите партии, цялото вечерно настроение и специфичната дълбочина, която на практика оставя слушателя безмълвен.

Никога няма да забравя как стоях на онзи стол, в стаята с книги и висок таван, топейки се от вълните прииждащи тръпки, носени от поддържащите струнни партии към водещото соло… Мисля, че това беше първият път, когато преживях музика с тялото си по подобен начин.
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=5PQF3PjxS2c]

Back to Top