Изгубени в превода, намерени в езика

Бях поканен от (бивши) ученици да напиша нещо кратко, посветено на преводите, езиците и намирането, за училищния вестник. Текстът беше публикуван с дребни промени в Брой 7 (декември 2014).

*

Всеки, който се е опитвал да превежда, не само от/на класически, но и от/на съвременни езици, се е сблъсквал с реалността на преводните лутания и лабиринти[i].

Тези, които решат да продължат пътя си из дебрите на Филологията, със сигурност в един момент ще се срещнат/сблъскат с дисциплината „Теория на превода“, която ще вдигне вече насъбралите се от практика питания на едно по-философско и теоретично равнище. Мистерията на преводния процес, обаче, най-вероятно за дълго още ще остане забулена в мъгли по-мистични от тези на Авалон и по-неподатливи на научни/магически формули.

Защо обаче се получава това? Какъв е проблемът да си нарочим точни съответствия на думи, изрази или конструкции от един език в друг? Да сведем нещата до един носител – какво ми пречи да намеря точното съответствие на определена дума от родния ми език в друг? Връзките ѝ с другите думи. Ако си представим всяка дума като точка, която е свързана с линии с думите-точки, с които може да образува смислено словосъчетание, ще получим мрежа. Ето тук идва добрата новина – тази мрежа не е никога една и съща между два езика. Ако се вгледаме още по-детайлно – между два диалекта, две наречия, два говора, и, о ужас, дори между двама носители на един и същ език.[ii] Тук се губим. Тук законът от Вавилонската кула за разпръскването на езиците действа неумолимо.

Но ако си представим, че различията стигат само до системната страна на езика, т.е. набора от звуци, граматически показатели, синтактични структури, лексика, ще сме още съвсем на плиткото. Проблемът е, че езикът винаги отразява светоглед, светоусещане, световъзприятие. Този начин на възприемане на реалността впоследствие се кодира в нещо, което можем лесно да отделим от себе си и да го пренесем до събеседника си – звуци. Тези звуци в определен момент започват да се подчиняват на правила, които споделям с някаква общност, така че, като кажа нещо, знам, че Другият ще ме разбере, и обратно. Т.е. езикът вписва мен в дадена група – на хората, с които мога да обменям информация, устно (впоследствие и писмено)[iii], с които споделяме някаква сходна перцепция за реалността, която прекодираме по сходен начин (един спрямо друг, а после и самостоятелно за себе си).

Тази характеристика на езика е точката на губене при превод, тя и точката на намиране за изучаващия езика. Защото докато се държим за родния си език и пречупваме мислите си през него, не можем и да мислим, че владеем другия. Но щом престанем да търсим точни съответствия, щом се пуснем от спасителния пояс на двуезичния речник и скочим на дълбоко (с моноезичния тълковен), вече плуваме в ново море. То може да е дълбоко като художествен текст, или не чак толкова като научно-популярен, журналистически или дори кратко „изчуруликване“ в социалните мрежи. Това обаче не е важно. По-важното е, че „загубвайки се“ из чуждия лабиринт на значенията, откриваме себе си по нов начин – срещаме се с новата си идентичност, която чуждият език изгражда и с/през която осмисляме и изговаряме същия си свят по Друг начин.

_________

[i] А някога и откровени hardcore-ове, като прословутото “Habere eripitur, habuisse numquam” (Sen. 98,11), което спрямо смисъла си е съвсем мислимо, но не и от гледна точка на хипотетичен превод, който да не е преразказ. [грубо казано: Това което имаш в момента може да ти се отнеме, а това което (вече) си имал – никога (не може да ти бъде отнето).]

[ii] „Да, бе, да?“ – без много напъване можем да си спомним ситуация, в която някоя от общуващите страни е стигнала до „Какво искаш да кажеш?!“.

[iii] За това как пък езикът вписва Другите в мен си заслужава да се помисли отделно.