Тази книга беше като топъл хляб. Вкусна, дъхава, хрупкава на моменти, засилваща апетита след всяка следваща хапка.
С вселената на Толкин свързвам много неща и биографията му ми нареди донякъде пъзела как именно е възникнал този свят, в който съм се губел. От тази гледна точка биографичните данни за живота на този автор бяха изключително полезни. Самата история на ранния му живот звучеше като приказка и беше поднесена изключително умело.
По-нататък изложението задълба повече върху създаването на митологията и детайлите покрай написването на ранните творби (сред които и Силмалирион, въпреки че излиза едва след смъртта на Толкин). Може би понеже в този период животът на Толкин не е чак толкова вълнуващ, задълбаващите подробностти на моменти ми идваха леко в повече. Към края ми се струваше, че книгата е забързнана, и детайлите, с които по-рано изобилства, рязко разредяват.
Има много неща у Толкин, които чувствам като близки и за които може би му се възхищавам: това, че е бил привличан от езиците заради начина по който звучат; това, че в процеса на работата си над света, акта на „Под-Създаване“, се е чувствал, че открива, а не измисля („трябва да разбера как е станало това“ е една от най-ключовите фрази, характеризираща моментите, когато е доизяснявал някакви детайли от света си); това, че въображението му (и изобщо наглед тихите занимания, с които човек свързва вътрешния/личния му свят) е било дотолкова достатъчно, че рядко пътува и то все наблизо; страха, по-скоро чуждостта спрямо индустриализацията и технологиите; болката от загубата на природното.
Затова, когато получих книгата като подарък в деня на излизането й (съвпадащ с деня на външната ми защита), котаракът вътре в мен се усмихна безкрайно.
