Мирослав Пенков: Щъркелите и планината

Прочетох доста отзиви за книгата и тръгнах хем с три на ум, хем с люпобитство. Излязла е през април тази година и така се превръща в една от най-„пресните“ книги, които съм подхващал. Реших преди това да прочета предишната книга на автора, сборника с разкази „На изток от Запада“, за да видя за какво иде реч. След като не останах особено очарован, доста се чудех дали да не изчакам да мине повече време, преди да се втурна към следващата му книга.

Но не издържах, още повече като прочетох, че вървяла леко. Донякъде това е така. Историята тече относително безпрепятствано, на моменти натежава, къде с атмосферата, къде със самата себе си. Но силно четивна, успя да ме увлече и да държи интере са ми. Вярно, не със съдбите на героите, но все пак. Съгласен съм с някои от ревютата, че психологизма е плитичък. Както и при сборника с разкази Пенков се подхваща интересни мотиви и вътрешни симетрии, които обаче тук ми се сториха доразвити. Това ми остави някакъв послевкус на завършеност. Не знам дали тази вътрешна кохерентност успя да компенсира сякаш самоцелните включвания на странични митологични нишки. С тях текстът все едно се опитва да прочете по съвременен начин както митологемите, с които играе, така и някои похвати, напомнящи класическите трагедии, където „ниския“ ежедневен живот се тълкува във „високи“ паралелни включвания (там на хорове, тук или на приказки, или на митове, понякога разказвани от герои, друг път – неясно от кого), изразени на над-ежедневния код на божественото. (С вплитането на народната митология и обичаи, усетих аромата на Олга Токарчук, която доста харесвам.)

Силното присъствие на този код създава най-специфичното в книгата, атмосферата. Може би понеже съм пристрастен към Странджа, това ме държа най-много и ми беше най-интересно. (Ако нещо подобно се появи и за Пирин, ще бъда безкрайно щастлив.)

Това, което не ми достигаше, беше грапавостта на текста. Както наскоро споменах в един коментар тук, Сиела сякаш пестят от редактори. Текста на места сякаш има топчета – клишета, откровено плоски моменти, изтъркани модели (само като прочетох от анотацията, че американче се връща към корените си, и ми попризля), изгрубявания на езика, които не стоят в целия тон на книгата, изобщо съшити кръпки, които просто не са хармонични на останалата част на историята и изобщо на наративната техника. Това дразнеше.

Другото, което ме поядоса, беше понякога самоцелното присъствие на някои малки епизоди. Историите на моменти все едно са писани като епизоди на сериалче, което се пуска всяка седмица, има някаква основна линия, но нищо не пречи на всяка серия да си е сама за себе си (Тук необичта ми към киното и филмите явно си изигра ролята.) Може би пък в това се крие и четивността на самата история.

Изобщо, книгата можеше да се превърне в шедьовър и именно от това съм леко разочарован. Не знам дали ако беше по-развита, обаче, щеше да е достъпна за широка читателска публика. Понеже сега, струва ми се, е. Много се надявам, някой ден, при второ-трето издание, да се пренапише. Понеже е добре да има и такива истории – не за връщащи се българи, а за оприказнено минало, за мрежи на живота, които вече се губят.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s