Тишина през октомври – Йенс Кристен Грьондал

Малко тържество на съзерцанието, мълчаливото вникване в детайлите и картинното възприемане на реалността. На интровертния вътрешен диалог, който изплита цялата книга. Присъствието на Едуард Хопър и творчеството му – за мен еманация на мълчанието и перцепцията на празното, заслужено е вмъкнато в разсъжденията и реминисценциите, с които главният герой разказвач тече. Това присъствие ми усили още повече насладата от книгата.
Позволявам си да вместя тук и цитатите, които ми направиха впечатление. Отдавна не се беше случвало да са толкова много.
*

Един цял свят от звуци замлъкна. Звуците, произвеждани от другите, и такива, с които аз се включвах в общата симфония, обкръжавала ме години наред – повтарящи се основни теми и подтеми, вариации на стъпки и гласове, смях, плач, крясъци. Една несекваща музика, никога напълно една и съща, но не и чак с такива промени във времето, защото аз чувах и помнех мелодията, не инструментите, съзвучието на общия ни живот, не отделните думи и движения, които го съставляваха. Животът ни, който се повтаряше ден след ден и се променяше година след година.
*
Едва много по късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с подредената мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието.
*
Понякога си мисля, че щракаме снимки, вместо да виждаме; в нетърпението си да уловим онова, което е пред погледа ни, да го задържим в неумолимия бяг на времето, ние забравяме да гледаме. Отсъствате от собствените си снимки не само защото самите вие ги сте ги правили, а и защото предавате миговете, които се стремите да спасите от забрава. Докато нагласяте фокуса, кадърът вече се е променил.
*
Защото знам, че човешкият живот не е низ от неограничени възможности; че поемайки в една посока, човек съвсем закономерно си отрязва пътя в другите.
*
Тушът представлява просто военната маскировка, зад която жените се крият, когато всичко в живота им рухва.
*
Градът предлагаше изобилие от запознанства и повратни точки, но за мен те изглеждаха безсмислени с непредсказуемата им геометрия, също като траекторията на топките по билярдните маси в кръчмите, където понякога прекарвах час-два, щом се уморях зад волана. Масивните лъскави топки се сблъскваха с леко потракване и отскачаха в нови посоки по сукнената зелена пустиня. Тласканите ту насам, ту нататък, накрая една по една хлътваха в черна дупка и напускаха играта. Можех да бъда който си пожелая, можех да срещна кого ли не. Всяка среща носи потенциала да се окаже съдбоносна и нито загадката зад красивото непознато лице, нито моето решения да я разбуля щяха да преодопределят коя именно среща ще преобръне живота ми.
*
Винаги съм имал слабост към уморени жени. Лицата им се отпускат и чертите им се наместват, те забравят, че някой ги гледа, забравят притесненията си за външния си вид, погледът им се замъглява от благост, сякаш е спрян върху друго, нещо вътре в тях или някое далечно място.
*
Тя произхождаше от “стар род”, както се казваше някога, и макар че родителите й бяха изхвърчали със семейния ягуар от скала по крайбрежието на Амалфи, когато тя била само на петнайсет години, бяха успели да й завещаят онази естественост, присъща само на хора, ползвали се от достиженията на многовековна цивилизация.
*
Попитах я дали е забелязвала как човек винаги принизява онези, които коментира. Сякаш има нужда да ги смали, за да ги вмести в перспективата си. Това само по себе си не беше ли достатъчно са посее съмнения в собествената ти преценка?
*
Говорихме си за специалните, макар и лишени от събития моменти, когато внезапно несъзнателно и непреднамерено движение, светлината, падаща връху него, и сянката, която то очертава да миг, се обединяват по загадъчен начин с погледа ти, като че движението произлиза от очите, които го следят.
*
През ден се прибирах в Бруклин Хайтс да пренощувам в къщата на ливанския сърдечен хирург, за да поработя няколко часа на следащата сутрин, но често сядах да пиша и в кухнята на Елисабет, докато тя рисуваше в ателието, а котката сновеше помежду ни като гальовен вестоносец.
*
За Астрид от самото начало моят интелектуален живот беше несостъпна зона и тя дори не помисляше да проникне в него или от уважение към вглъбението ми, докато седях през прозореца към езерата, приведен към ръкописа си, или защото драсканиците ми не я вълнуваха много. Не се обиждах от липсата й на интерес към писанията ми, тъкмо обратното. Когато я срещнах, бях почуствал, че тя ме е освободила от природата ми на бленуващ самотник. Уверените й плавни движения, характерната й усмивка и проницателните й тесни очи ме бяха спасили от мен самия. Тя ме бе увлякла в сфера на безгрижна лекота и дори най-сивите дни никога не бяха грозни или смразяващи с тяхната неизбежна тривиалност. С всичките си дежурни повторения ежедневният живот се бе превърнал в ефирно и вибриращо съществуване, изпълнено с рутинни дейности, въртящи се в кръг, задвижвани от топлотата помежду ни. Никога не очаквах от нея да ме прекъсне в самотния кръговрат на работата ми. Сякаш само ако запазеше ролята си на неприобщена, тя можеше да изпълнява ролята на контрапункт на моите абстракции и да ме предпази да не изпусна оконочателно от поглед реалния свят. По един неуловим начин интелектуалната ми самота се бе оказала цената, която трябваше да платя, за да не бъда самотен.
*
Още от дете съм носел в себе си известна мрачност, прикривана от околните, която именно поради това още повече се уплътнила през годините, та така съм станал непроницаем не само за другите, но и за себе си.
*
Ала все пак трябва да има токлова много друго, толкова много повече в едно човешко създание от нова, което е разказано и което въобще подлежи на разказване. Повечето от него изчезва сред думите. Разкрива се само като колебание, преди да заговориш, като мълчание, когато погледнеш към пода или през прозореца, без да знаеш какво да кажеш.

Реклами

Едно мнение за “Тишина през октомври – Йенс Кристен Грьондал

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s