Царството

Книгата на Еманюел Карер се отправя към един особен момент в човешката история – най-ранното състояние на това, което по-късно ще се нарече християнство и което ще заеме цивилизационна позиция в Европа и всичко зависими от нея по един или друг начин територии и общества. Но тук не става въпрос за т.нар. период на “ранната църква”, а един малък момент преди оформянето на самата представата за Църквата като общността от вярващи последователи на Христос.

Разказа на Карер започва от… него самия. Разбрах от други негови читатели и почитатели, че този похват е изключително характерен за автора. Бивш “вярващ” католик (кавичките са мои, може би по-точното определение би било “последовател на религиозните практики и ритуали”), Карер постепенно започва да се губи в системите от правила, неподплътени от истинско разбиране и преживяване на реалността, стояща зад тях, и стига до позицията на агностик, агностик не без чувство за хумор, трябва да се признае. През тази призма тръгва и неговото пътешествие в миналото, целящо да си даде обяснение как една такава личност на мистичен учител и лидер от близкия изток дава началото на движение, което премоделира света. Макар тази първа част (относително 150 стр.) да натежава на моменти, тя се оказва в известен смисъл полезна за по-нататъшното разибиране на позицията, от която изхожда разказвача.

След това, условно казано, ретроспекцията се разслоява на два потока. Първият се занимава с личността на Христос, а вторият (по-интересният за мен)- със съдбата на последователите му след възнесението Му. Тук Карер се спира на Яков, братът на Исус и първият лидер на Ерусалимската църква, Петър и Павел и диномикато на отношенията между тях.

Множество ревюта и мнения за книгата изтъкват трудността тя да се постави безусловно в някое от стиловите чекмеджета, с които сме свикнали да си боравим. Съгласен съм с това мнение. Текстът се разлива ту в историческа фактология, ту в есеистични разсъждения, ту в наративи, провокирани от фантазията на Карер, целящи да споят конкретните откъслечни факти, с които разполагаме, с по-философските му и културологични разсъждения. Тези фантастични спойки понякога бяха леко дразнещи, понеже често се заявяваха като “със сигурност така трябва да е станало”, докато на други места авторът сам отбелязва, че това са само негови предположения. Струва ми се, че това е най-човешката страна на книгата и тя би допаднала на мнозина. В нея именно се усеща онова непосилно усилие на човешкия дух да обхване разсъдъчно една материя, един свят, който долавя само надинтуитивно, който не се побира в мисловния му потенциал, а който чувства, въпреки всичко, дълбоко свързан със себе си.

Книгата е, разбира се, в голямата си част (разказването, което не се основава на факти или раздъждения, а на авторовото въображение) спекулативна. Интересното е, че дори зад иронията, дори зад сарказма, отвъд желанието за леката комерсиализация чрез жлъчлив хумор, се долавя дълбокото отношение на Карер към християнството. Честно казано, това беше последното, което очаквах от книгата, която започнах с лекото притеснение, че ще се натъкна на вече клишираните опити за интелектуално оплюване на материята. Макар от заявена агностична гледна точка, според мен, книгата успява да долови това, което стои зад невзрачните, обикновени, съвсем несъвършени хорица, обекти на разказването – Царството вътре в тях. Останалото, проявяването на това Царство в човешкия свят – било чрез институции, било друго яче, е отделен въпрос, неотделим от същността на същите несъвършени хора и техните наследници, и нас.

В края на книгата си Карер пише:

“Един индийски мъдрец обяснява какво е самсара и какво нирвана. Самсара е съставеният от промени, желание и мъки свят, в който живеем. Нирвана – светът, до който има достъп постигналият просветление: освобождаване, блаженство. Но, казва мъдрият индиец: този, който прави разлика между самсара с нирвана, е в самсара. Този, който вече не прави, е в нирвана.

Мисля, че това е Царството”.

Спомням си, понеже пиша този отзив повече от четири месеца, след като прочетох книгата, че тогава този последен параграф ме накара почти да настръхна. Не, защото ме удари с прозрението си, а защото видях написано нещо, което стояло като неясна идея в мен и може да се обобщи най-грубо като: Царството започва не някога си, а е насъщно сега, таящо се (даже и) под несъвършени, грубовати и отблъскващи реалности. Втренчването в разликите не принадлежи на него.

В края на това мнение, ще добавя още само това, че тази книга за християнството, писана от агностик, ми се струва, че се докосва доста повече до същината, отколкото друга, която четох по-рано, писана от възпитаник на католически колеж. Ако изобщо двете могат да се поставят на една везна.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s