„Джобна енциклопедия на мистериите“ е втората ми среща с Милен Русков. След прочитането на „Захвърлен в природата“ изобщо не бях сигурен дали ще дам втори шанс, тъй като бях леко казано разочарован от това, което прочетох.
Тук, обаче, очакванията ми бяха посрещнати.
Книгата е наистина разиграна във формата на енциклопедични статии с много сходна дължина. Читателят преминава през 12 области на мистичното: от астрологията през херметизма и тамплиерите до чумата, опустошавала Европа през ХIV в. и едва ли не оказала се една от най-активните съставки, катализирали процеса, довел до Ренесанса. Именно с нея и приключва книгата. Всъщност, човек може да се замисли дали пътуването из „фактите“ (понеже все пак говорим за произведение на художествената литература) всъщност не е пътуване във времето и развитието на видовете мистично познание. Със сигурност, струва ми се, текстът може да се чете и така.
Главният герой в цялото произведение сякаш е човешката природа, проявявана през разбични персонажи и изявявана през ироничните вмятания на автора, които правят текста още по-приятен.
Иначе, книгата е тегава и тежка. Пълна е с фактология (със или без кавички), липсва фабула или ясен сюжет, ако изобщо има някакъв. За мен беше удоволствие да я чета, но си мисля, че без определени предварителни знания, ще е просто насипна информация. Може би и ако моите бяха повече, щях да я оценя още повече, времето ще покаже, евентуално.
Романът изиза 2003 и опраделено е събитие за българската литература – силно заиграване с постмодерните разкъсвания на наратива, фрагментирането на възприятията и преосмислянето на историческата перспектива.
Много, много се радвам, че се понасилих да я почна.