Одисействане

За “Одисей” на Джойс е писано много, тепърва смятам да започна да се запознавам- хаотично и непреднамерено, с критиката, посветена на него.

Четенето беше особено преживяване, смесица от самомотивация и някаква системност, произтичаща може би от относително сходната дължина на отделните епизоди (романът е излизал като притурка в продължение на около две години, ако не се лъжа). Тази вътрешна съразмерност напомня на ритъма, с който се движи сериал, и е нещо, което определено ми допада. Фактът, че го четях в комбина с друг човек, особено помогна в някои моменти, когато наляга умора или мотивацията забледвяна. След подобни моменти, обаче, бивах възнаграждаван с последващи епизоди, които се оказваха доста по моя вкус и в които беше удоволствие да се оставя на словото на Джойс да тече и да води където иска. Изобщо всеки отделен епизод е характеризиран със специфичен стил и техника на писане. Не може да става и дума за сравнение с Кьонò и упражненията му по стил, но подобен паралел се промъква в съзнатието, може би не неоснователно. Съзнателни от страна на Джойс са и локализациите на всеки епизод, вътрешните паралели с Одисея на Омир, а и подчинението на други извънтекстови реалии като човешки органи и отделните изкуства. Тази вътрешна структура е осветлена за нас от бележките под линия, които в този случай са незаменими, за да осъзнаем поне донякъде какво се случва. Те често могат да бъдат и изключително информативни и образоващи, но понякога могат и да се пропускат сякаш.

В хода на “историята”, ако изобщо можем да търсим такава, читателят се натъква на множество цитати от Шекспир и други поети от европейския англоезичен свят, успоредяващи се с ролята на Омир в гръкоезичната вселена. Натъква се на епизоди, които днес може би не биха се възприели като нещо нехудожествено или дори порнографско, но които в момента на излизането на романа определено са били революционни и със сигурност скандални, но които са дали тласък на това, което днес познаваме като художествено.

Не можеше да не ми направят впечатление успоредиците с редица съвременни текстове и похвати на писане, които се откриват в “Одисей”. Освен вече всеизвестния поток на съзнанието (който за мен стига висотите си в последнана часта, когато в осем изречения без пунктуация и хлабава връзка Джойс излива съзнанието на единствения централизиран женски персонаж в книгата), впечатляващи ми бяха халюцинацанционните части, когато по един екстатичен и ирационален начин се изгражда дълбинната същност на главния герой- Блум, а също и предпоследният епизод, който във формата на катехистичен въпросо-отговорен диалог доизгражда “догмата” на Джойс за главния му герой именно в такъв момент от денонощието, когато Блум се разхожда и си говори (да кажем, по мъжки) със Стивън, който се явява нещо като негова (анти)проекция.

Четенето на Джойс не беше тежко, както предполагах в началото (започнах го на 16.06, Bloom’s day, т.е. денят, в който се развива всичко от книгата; идеята ми беше с четене от дъжд на вятър все някога да завърша този литературен колос; на ум не можеше да ми мине, че след по-малко от 40 дни ще го завърша!).

Със сигурност, книги като тази изискват многократни препрочитания, от различни ъгли, бих казал и с определена подготовка. За мен обаче, дори това, може би донякъде повърхностно запознаване с романа, беше незабравимо преживяване. Често удоволствието беше в “четенето заради самото четене”, но често се наслаждавах на похватите на Джойс, на игрите му, на начина, по който не съобразява с читателя си, пише така както иска- за себе си.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s