Днес (17.01) православната църква чества(ше) паметта на св. Антоний Велики, един човек, живял в Египет през трети и четвърти век сл. Хр. Скоро след смъртта му Атанасий от Александрия написважитието му.
По случай празника, пускам един любим [до този момент] пасаж отжитието му, където се говори един аспект от християнството, който винаги съм чувствал особено близък: че това, което е написано като „заповеди“, е всъщност описание на на човешката природа след Изкуплението, т.е. това вече е природно присъщо и не следва със сила да се налага отвън.
Ето го и самият пасаж във все още изключително суров вид:
„Не се страхувайте, като чувате за добродетелта, нито да ви се струва странно името ѝ; защото тя не е далеч от нас, нито е разположена вън от нас, но вътре в нас е делото [ѝ] и [затова] задачата [ни] е лесна, стига само да [го] пожелаем. Езичниците например излизат от страната си и прекосяват морето, за да изучават писанията. Ние обаче няма нужда да отиваме в чужбина заради Небесното царство, нито пък [трябва] да прекосяваме морето заради добродетелта. Понеже по-рано е казал Господ: „царството Божие вътре във вас е“ (Лк 17:21). Значи, добродетелта единствено се нуждае от нашето желание (нашата воля); именно понеже е в нас и от нас самите се съставлява. Добродетелта се образува [тогава], когато по природа душата следва разумното. Това става по природа, когато [душата] остане, както е създадена, а е създадена красива и добра. (…) Наистина никак не е трудна работата – ако останем, както сме били създадени, [то тогава] сме в добродетелта; ако пък мислим за лошите неща, считаме се за зли. Ако това дело трябваше да се набавя отвън, наистина щеше да е трудно. Но ако е вътре в нас, да запазим себе си от зли помисли, и като хванем [здраво] повереното ни, да опазим за Господа душата си, за да я разпознае Той самият като Свое творение- наистина такава, каквато е тя самата и каквато я е създал.“
(мозайката е от църквата „Света Богородица Памакаристос“ в Истанбул от времето на византийския император Андроник II Пелеолог)
