Александър Байтошев, Чучелото и Мракът

Когато ми написа последното писмо,
Забравих звуците.
Остана само тишината. 

Ти си тишината.

Понякога литературата е преживяване не само чрез четене.

На 26 феврури 2019 в рамките на вече десетина годишния литературен клуб Спирт енд Спирит в „Петното“, Пловдив, се състоя представяне на най-новата, трета стихосбирка на Александър Байтошев „Чучело“.

Авторът е един от тези случаи, в които на пръв поглед различни изкуства се пресичат в обща територия. Със стабилен художествен бекграунд и образование (повече биографични справки вж. тук), А. Байтошев борави с езика обрано и премерено. Сам казва за себе си, че е съвестен читател, на което отдава зараждането на литературния си път.

Иска ми се всички да живеят,
без пръстите да са вкопчени в празнотата.

В стихосбирката мракът е концентриран, безизходен. Бездната е вперила погледа си в гласа на автора (всички стихотворения са от първо лице), който ни води из страниците и в кратките текстове. Тя гледа от хората, вплетени в урбанистичната машина, гледа от приятелите, които превзема безвъзвратно, гледа от собствените дълбини на осмислящия, от раздробените детайлни на осакатеното. Квадратът на корицата, избран неслучайно, хем очертава тази бездна, чакаща сред страниците, хем отпраща към привидната, но сурова праволинейност на технократското общество, обземаща света на Човека, който се протяга за помощ. Впрочем, корицата е изпълнена в характерния обран, но наситен колоризъм и плътни линии (в ръката например), които откриваме и в другите рисунки на автора (достъпни тук).


В разговора си по време на представянето Байтошев сподели, че за него поезията и рисуването са два подхода, с които се опитва да осъзнае реалността и които се различават доста – рисуването, което е вид почивка, и писането, където думите често задълбават в болезненото.

От тези перспектива, струва ми се, можем да резберем специфичината форма, в която езикът битува в стиховете. Той напява с известна монотонност в сбитата, лингвистично опростена структура на изреченията, особено отварящите всеки стих. Синтактичните паралели и своеобразната ритмична близост между тях засилва още повече камерната изчистеност. Тази краткост сякаш рисува един притихнал глас, блъскал се систематичо с белите стени на стая.

За мен обаче и двата езика, с които осмисля и обговаря/споделя рефлектираната реалност, са доста близки. Близки в минимализма на изразните средства, в донякъде грубата щриховка, в премерения баланс на цвета. В една специфична „втренченост“ (която отвън може да се реализира като споменатата монотонност), която не отмества погледа си, а обраства около обекта си до степен на размиване.

Стиховете в „Чучело“ са в някаква степен траурни, заговарят абсолютния край, често доброволно избран, лудостта и най-плътните ядра на отчаянието и екзистенциалната пропаст. Бездната отдавна не е обект на вглеждането, а се се срастнала със самите очи, станала е поглед. В тях, в този най-дълбок мрак, обаче се опитва да се зароди новия живот, съзерцателното прозрение, което пропълзява към последното стихотворение като към прозорец и врата. Както сън, в които усещането за кошмар дебне и задушава и отваряш врата, зад която очакваш самия Страх, а всъщност излизаш на брега на спокойно море, което потушава наръбените огньове на ужаса.

За да се излезе от безнадеждната пропаст на урбанистичната пустиня, от стените на санаториума, се минава през умиране, през бездна. Дъното се оказва не опора за оттласкване, а врата, през която не се минава преди натрупаната тежест отгоре да свърши своето си.

Навътре, дълбоко в почвата, свети свят.

Специфичната атмосфера на текстовете ми напомня на музиката на Кийтън Хенсън, при който, впрочем, меланхолията е също така болезнено-към-болестно гъста, леко клаустрофобична и по своему както сладееща, така и присядаща.

Няколкото стихотворения, които А.Б. прочете някак отекнаха много свойски в подземието, където се състоят представянията и събиранията на литературния клуб. Каменните стени и тъмните ъгли ги приютиха добре.

Гласът му e монотонен, погледът – равноустремен и сведен, книгата – трепераща в ръцете му.

Ще натрупаме запаси от мълчание.
Ще се натръшкаме по дивани и столове
и може би ще оцелеем.
Някой ще ни разкаже за нас самите,
докато обикаляме коридорите.
Ще гледаме стените като наши приятели,
после ще си изясним, че не винаги сме успявали
да оцелеем и тогава може би е било най-хубаво,
най-добре за всички.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s