Имре Кертес: Безсъдбовност

„Нов живот не можем никога да започнем, винаги продължаваме стария. Аз съм правил стъпките, не някой друг, и мога да заявя, че в отредената ми съдба винаги съм бил почтен.“

„Безсъдбовност“ на унгарския писател Имре Кертес е първият роман от трилогия, посветена на Холокоста. Носител е на Нобелова награда за литература (2002), присъдена му около 30 години след като книгата излиза.

Представлява разказът на едно шестнайсетина годишно момче, евреин от Унгария, депортиран по време на Втората световна война. Историята е проследена по детски леко, с една особена наивност, невинност, която превръща тежестта на разказваното в лек и ефимерен товар, в бреме, което се загнезва трайно и неусетно.

Плавното проничане на романа, сякаш без кулминации, без спадовое, с отмерена, безпощадно течаща напред линия, чудесно се навръзва както с атмосферата в лагерите, топоси на безвремие, така и с гледната точка на главния герой, с начинът му на говорене и представяне на събитията, а по-късно както става ясно – и със светогледа му. Както при Чужденеца на Камю, за когото читателят може лесно да се сети, гледната точка на главния герой стои по някакъв начин отстранено от преживяването на събитията, той по-скоро ги отчита, отбелязва наличието им без да се вплита емоционално в тях. Така почти аутистичният поглед се вписва добре с детското усещане за лекост, за чистота. Но и за безперспективност, за едно случване без особен смисъл и без посока.

Безсъдбовност повдига и още една тема, за която не се бях замислял досега в контекста на Войната. Животът след нея. Животът след която и да е трагедия. Лекотата и отстранеността, с която гласът в романа се движи напред създава внушението за безапелационно продължаване, за неопитомяемия поток време, който подминава всичко и всеки, излязъл извън него, или избрал да стои в трагедията си.

„Всяка минута започва, трае определено време и свършва, след което започва следващата. И ак осега – казах – вземем предвид, че всяка от тези минути би могла всъщност да донесе нещо ново… Не носеше естествено – но не може да не се признае: можеше да донесе, в крайна сметка във всяка една от тях би могло да се случи нещо различно от това, което случайно се беше случило…“

„Но докато разбере всичко, човек не е бездеен: върши новата си работа, живее, действа, движи се, отговаря на новите изисквания, които му поставя всяка нова стъпка. А ако я нямаше тази постепенност и цялото знание ни се стоварваше изведнъж там, на самото място, това навярно не биха го понесли нито черепът, нито сърцето.“

„Тъй ще бъде по всяка вероятност, както тя иска. Няма на света безумие, което да не сме в състояние да преживеем естествено и знам, че по пътя ми вече ме дебне щастието, като неизбежен капан. Та нали още там, край комините, в паузите на страданията съществуваше нещо, което можеше да се оприличи на щастие. Всеки пита само за превратностите, за „ужасите“: макар че за мен навярно именно онова преживяване е останало най-паметно. Да, това трябва да им разкажа следващия път, ако ме попитат.
От друга страна обаче – продължавах, – именно това трябва да им е помогнало, защото, ако всичкото време – дванайсет по триста шейсет и пет по дванайте и четири по шейсет и още веднъж по шейсет – се беше стоварило наведнъж, с един удар на главата им, навярно нямаше да устоят – така както бяха устояли – нито телесно, нито с ума си. И тъй като мълчеше, добавих още: – Долу-горе така трябва да си го представя човек.”


Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s