Винисиус де Мораис: ЕЛЕГИЯ КЪМ ПЪРВИЯ ПРИЯТЕЛ

Със сигурност не съм аз
Или преди това: не е съществото, което съм аз, без завършеност и без история.
Това е преди едно неизговоримо желание да ти говоря сладко 
да ти припомня толкова живи приключения,  толкова менадри на нежността
В този момент на самота и безмерна опасност, в която се намирам.
Може би е момчето, което един ден написа сонет за рожденния ти ден
И ти признаваше огромния си срам, че обича, и което плачеше скришом
Защото виждаше в мнозина съмнения относно ум, който смяташе за гениален.
Със сигурност не е моят образ.
Образът, който една вечер, на планитата, мярнах, и ме направи толкова
Тъжно да се страхувам от собствената си поезия.
Само е предупреждение за мистерията
Въздишка от интимната смърт, все още неразочарована...
Дойдох, за да си ме спомниш,
За да бъдат докоснати емоциите ми, за да плача
Дойдох, за да чуя морето с тебе
Както по времето, когато мечтата за жената ни осветляваше, и ние
Намерихме сила да се усмихнем на фантазната светлина на утрото.
Очите ни бавно потъмняваха от болка
Телата ни твърди и безчувствени
Изминаваха километри – и бяхме едно и също чувство
За онова, което, между нас, чудовище от красота
Онова с лице от камък
С ръце на убиец и херметическо тяло на мъченик
Ни сътворяваше и ни разрушаваше под гърчещата се сянка на морето.
Няма значение, че се е случило и че сега
Мога да те видя да се гмуркаш и да излизаш от силните студове
Или никога няма да ида, аз
Който много пъти се губех сред тях, за да предизвикам страха си от мрака...
Носиш в ръцете си болезнена спътница
На която си се предал както човек се предава на бездната, и за която пееш твоето
Отчаяние като огромно врабче без въздух.
Така добре те познавам, братко, все пак
Кой си ти, приятелю, ти, който откри терзанието
И подслони в себе си всичко жалко?
Не знам какво трябва да ти говоря така: знам
Че те обичам с една могъща нежност, която нищо не иска и нищо не дава
Непосредствена и мълчалива; знам, че би могъл да умреш
И не бих казал нищо тежко; със сигурност
Беше ранната пролет, която слезе върху стаята ми на бездомник
Със своето есенно синьо, своя аромат на рози и вехти книги...
Да мисля за теб на старата улица сега ми носи толкова саудадеза мен самия
Съживява ми толкова неща, носи ми спомен така моментно жив:
Всичко, което днес ще разкриеш на приятелката си, и което открихме В едно несравнимо приключение
Което е сякаш в очите ми се върна невинността, с която един ден Спях в ръцете на жена, която искаше да ме убие.
Явно (и ме е срам да го кажа)
Желая най-доброто за вас двамата, смятам, че сте невероятни
Въпреки катастрофата, която се задава накрая, което не виждам да е възможно
(Хайде, добре, от възпитание го казвам...)
И тъй, деликатно, ще се отделя от вашата компания,
Ще остана да стоя назад, назад...
Също съществувам; от едно място
Една жена ме вижда да живея; през нощта, понякога, 
Чувам пусти гласове
Които ме зоват в мълчанието.
Страдам
Ужаса на пространството
Паниката от безкрайното
Досада на блаженствата.
Чувствам
В мен се възстановяват ръцете, които отрязах от мишците си
Които ще се възползват от авантюри като морска болест, загниващи интимности.
Ах, братко мой, страдам много! От едно място, в сянката
Една жена ме гледа да живея... – загубих смисъла си на живот
И равновесието на светлината; като блато съм на лунна светлина. 
 
*
Ще говоря тихо
За да не смущавам заспалата ти приятелка
Ще съм деликатен. Много съм деликатен. Умирам от деликатност.
Всичко заслужава погледа ми. Нося
В зъбите си постоянна прегръдка за прегръщане; в устата си
Постоянна целувка за целуване; очите ми
Примижват без да виждат; брадата ми е деликтана върху кожата на жените.
Убивам с деликатност. Разплаквам деликатно.
И се удоволствам.  Открих нежността на стъпалата; дланта ми
Грапава като на момче от островите лежи деликатно върху тяло на блудница.
Всъщност съм мъж на много жени, и с всички деликатен и внимателен
Ако ме разбират, изоставям ги деликатно, разделяйки се с тях със сладостта на вода
Ако ги обичам, съм още по-деликатен; всичко в мен
Премахва тази течност, която ги обгръща по един непростим начин
Eдин обладан симпатяга съм аз. До днес съм удрял жена само веднъж
Но с една отличителна деликатност. Нито съм добър,
Нито лош: деликатен съм. Тряба да съм деликатен
Защото вътре в мен живее свирепо и братоубийствено същество
Като вълк. Ако не бях деликатен
Нямаше да ме има повече. Никой не ме наранява, 
Понеже съм деликатен; не познавам, също така, дара на несправеливостта.
Отношението ми с хората е нормирано и деликатно; ценя абсурда
Чуждата свобода; не съществува
По-деликатно същество от мен; аз съм мистик на деликатността
Мъченик съм на деликатността; аз съм
Чудовище от деликатност.
*
 
Със сигурност не съм аз:
Вечерта е, може би, също задържана
Пречи ми да мисля. Ах, приятелю,
Бих искал да мога да ти кажа всичко; но всъщност
Трябва да се отделя от всеки спомен; от едно място
Една жена ме гледа как живея, вика ме; трябва
Да я последвам, защото това е съдбата ми. Ще следвам
Всички жени по пътя си, по начин
Какъвто и да е той, по маршрута си, едно разпръскване на отпечатъци
Нагоре, и съвсем нищо не ми остава, накарая
Освен усещането за тази мисия и утешението да знам
Че съм бил обичащ, и че между жената и мен съществува нещо
Повече от любовта и от плътта, съгласена тайна, обещание
За подкрепа, за разбиране и за вярност доживот.

Винисиус де Мораис
Рио де Жанейро, 1943

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s