Мартин Касабов: Когато великани ходеха по земята

Сред великани и джуджета

Дебютният сборник разкази на Мартин Касабов „Когато великани ходеха по земята“ съдържа 42 истории. Ако това число наведе читателя към отговора на живота, вселената и всичко останало по Дъглас Адамс, може би няма да сбърка. Още повече няма да сбърка, ако се сети и за въпроса. 

Намигването с числото, център на битието и екзистенциалния сарказъм, съзнателно или не, може да се окаже добър ключ за вратата на света, в който Мартин Касабов кани читателите си. Често на ръба на абсурда, крачещи редом с хумор, от който на моменти наболява, на контра на писането, скъсало с „“живия живот“ (който и да е той),  разказите в сборника си играят както с традиционните наративни техники, така и с експериментални нотки, в които реалността се издува извън рационалните си граници и дръзко стъпва в сюрреалното. 

Това е проза, която се движи между въздушните течения на междублоковото пространство; надзърта в жилищата след края на работния ден, провира се между джуджешките хралупки, застива в спрелите моменти на заглеждане някъде отвъд ежедневието, смее се на екзистенциални смут и танцува с него. Лишена от претенция за възвишеност, сякаш се опитва да остане максимално близо до „обикновения човек“, до този, който няма амбици за интелектуално или духовно превъзходство; и сякаш се опитва да върне представата, противно на съвременните идеологически течения, че искрящата отличителна индивидуалност не е задължителна, за да бъде животът необикновен. 

Разказите рисуват малки етюди, които обаче не са съзерцателни скици или импресионистично концентрирани упражнения по стил. Историите често прескачат отвъд рационалното очакване на читателя за завършек, който да удържи разказа в някакъв външен причинно-следствен скелет. Напротив, прозата на М. Касабов сякаш нарочно тръгва срещу тази мисловна инреция, извеждайки краищата на всяка наративна нишка на място, което никак не води навън от пещерата (ако си представим протичането на четенето-история като придвиждаве в тунел, както често може да се усети в камерно поставените персонажи и топоси). В прочем, този сякаш предумишлен бунт пронизва всички текстове, които не целят да упокоят четящия или да го погалят с ласката на (до болка) познати подредби от думи (макар че такива, макари донякъде спорадично, са налице), а до го убодат, да го жегнат, да го поразтърсят. Разказите са четивни, кратки, вписваеми в настоящата парадигма на фрагментаризирано и динамизирано четене, и все пак – никак не за бърза консумация. Текстовете често експериментират с различни стилове и похвати. Въпреки това, средата, простраството, атмосферата, остават силно подобни. Сборникът е като потапяне в един особен свят, често израждащ се в гротеска, в сюреални оттоци, които излизат някъде навън – но където читателат няма достъп.

Разширен реализъм – такъв е почеркът на автора, с който творчески се разиграва и с който разбърква застоялите води на иначе статичните моменти от ежедневието, в които прицелва творческото си внимание. Почеркът на Касабов е индивидуална подборка от нюанси, които биха могли да се съотнесат към изявени образци като Кржижановски и Кафка, макар и все още в по-младежки модус. Писането тук е не заради самото себе си, а заради самото удоволствие от протичането на дадена история, независимо накъде,  лекотата от игривите меандри, които наративът предприема, често своеволно.

Чудесно – каза си той, – един безумно тъп свят, съставен от скали и пясък. Седна и остави вятъра да разроши косите му. Вечерта наближаваше и прохладата на чистия въздух го ободри. Погледна отново към полето и си представи древните великани, които някога са ходили там. Не знаеше откъде идва този образ, но беше ясен, като спомен от детството. Те са ходели тук – каза си, воювали са с боговете и са загубили, а пръстта под краката ми е тяхната душа. Взе в ръка малко пясък и го пусна на вятъра. Не искаше да се събужда, не искаше да вижда дивана и разхвърляната си стая, предпочиташе това място в миналото му, където е имало чудеса, шатри на търговци, викове и звук от тичащи деца, имало е камили и коне, кладенци и страховити оръжия – лъкове, стрели, щитове и шлемове, и спокойствието на вечерното зарево е нашепвало, че можеш да станеш, какъвто пожелаеш.

Откъсът е от разказ, в който главния герой си купува мускал, с който може да пътува из вътрешния си свят. Разказите често са покана за такова пътуване – из свят, в който са крачели великани, оставили са зашеметяващи постройки, от които дори руините вземат дъха, но и които са обвити в неясната мистерия, отделени от времева бездна, от битиен катаклизъм, който е родил пустиня, из която героите в отделните истории дребнуват, носейки често великанска вселена в себе си. 

Някъде четох, че литературата е литература, когато напомня за друг свят и препраща отвъд нашия, когато доксва тази свръхреалност. Според това определение, разказите на Касабов са именно това – непрекъснато, но деликатно, напомнят за Другото, докато се вторачват в обичайното. Говорят за неучленимото, без да излизат от нивата на обикновения език.

Тексът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 38, 2019, 27.11– 3.12.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s