Лара Прескот изплита произведението си върху тема, особено интересна с оглед на международните отношения, мястото на литературата в тях, както и силата, която се таи в изкуството. Още повече, когато гореизброеното се отнася към един от шедьоврите на съвременната руска литература, нобелоносителя “Доктор Живаго” на Борис Пастернак.
Романът се опитва да реконструира и разкаже както по-глобалната история, свързана със ситуацията на написване на произведението, неговото отпечатване зад граница и последиците, които едно такова деяние носи в съветска Русия, така и няколко по-частни истории.
Разказването прескача постоянно между двата геополитически полюса, но книгата, така да се каже, достига до основния си мотив през отделните лични истории на двете главни героини – Олга, любовницата на Пастернак, и Ирина – млада и наскоро назначена машинописка в отдел на ЦРУ в Щатите.
През очите на Олга читателят става свидетел на репресивните действия на държавния апарат, но и на някои черти от вътрешната динамика между младата жена и писателя. Двете на пръв поглед доста отделни линии – тази на личното и психологическото и тази на идеологическото, политическото и по-глобално общественото са споени в разказа, който протича увлекателно и наситено.
Историята на Ирина е повече акцентирана върху личните й отношения и проблеми, детайлите покрай пътя на ръкописа на “Доктор Живаго” сякаш остават в сянка.
Като цяло книгата оставя впечатление за една добре и увлекателно разказана история, но не толкова тази на романа “Доктор Живаго” и перипетиите покрай отпечатването му зад граница. Акцентът сякаш е паднал повече върху личните истории на Олга и отчасти на Ирина.
Това не прави книгата по-малко интересна, доколкото текстът върви гладко и много увлекателно (за мен определено беше page-turner). Ако обаче читателят подходи с очакване за тежък документалистичен труд относно една от най-сериозните шпионски афери в литературната история на ХХ век, може би трябва да се обърне към източниците, които Лара Прескот отбелязва в края.
„Тайните, които не разкрихме“ освен всичко друго поставя на прицел и въпроса за всичко, което в една история остава премълчано или просто неизвестно. Онези невидими нишки, прозрачни конструкции от архитектурата на всяка история (лична и глобална), които крепят съществувнето, усещат се при сблъсък в тях, но са неподвластни на рационалното, понеже са оголени от обективно възприемаема информация и така лишени всъщност от възможността да бъдат осъзнати логически, достъпни само интуитивно и следователно недоказуеми.