fbpx
За другата вода

някой е преместил стол
в градината и всичко
си е същото

Последният сборник с кратки текстове, пътни бележки, фрагменти поетизирана проза и стихове на Петя Хайнрих представлява (и не) продължение на поредицата Лимне. Уточнението в скоби се дължи на впечатлението, че последното томче от тази линия хем се вписва в тоналността и динамиката на предшестващите го две издания, хем с някакво вътрешно отрицание се отмества от него. Отново текстовете въздействат със спокойствието и отражението на пристанни водни площи, с тишината на пътешественик, спрял за малко, за да попие отделни гледки преди да продължи нататък.

Текстовото тяло е триделно – частите „Застинал живот“ 1 и 2 обграждат „Стари хитове“ и по този начин композицията вече внася някои от важните елементи на художественото единство: съзерцателното възприемане и изговаряне на заобикалящата действителност и реверанса към естетиката на класически образци, които са обхванати същностно, а не формално, и по този начин някак тайно вече задават ритъма на последващото писане. Но и особената игра на език, незастинал в природата си, а по детски жив и свеж в преживяването си на света.

В книгата се разпознават характерните черти на Лимне, които протичат и през други текстове на П. Х. Езикът нашупва в собствените си граници без намесата на насилствено обновяване – вътрешните процеси на наглед традиционно книжовната и нормативна лексика са оставени на собствената си достатъчност, която се оказва съвсем способна да генерира потенциал, който да надскочи собствените си ограничения.

пътеки няма в тази гора
но и не търся пътеки
отказвам да вървя
дърветата стават и тръгват

Разливането на езика извън наративния синтез и отвъд наглед логическите рамки, които удържат диалога между адресата и адресанта, води до привидно статичния модус на текстовете, които уж отказват каквото и да е случване, но всъщност са в постоянно вътрешно движение. Адресантът е сам, адресат сякаш не е предвиден, но този интернализиран език успява да създаде среда, в която общуването се поражда естествено. Читателят не е просто наблюдател, понеже е включва в преживяването на моментите чрез някаква друга общност на дълбочините, които езикът изразява без да назовава.

Откакто вятърът завихря
изпопадалите вехти липси
едно дете обратно крачи
паважа в кръг

насажда само стъпки в камъка
мълчи до смърт, така
несдържано размята

крака, ръце… заклева се
да не прощава и след миг
забравя себе си и става аз

Книга на мълчанието. Отказът от диалог и разговор сякаш идва заради невъзможността от обща земя, върху която участниците да стъпят и да пуснат от корени. Текстовете на П.Х. проблематизират непрекъснато, пряко или не, отсъствието на корена от езика.

отхвърлих родина и поезия
стоим с наследения език

в средата си и няма
с кого да си говорим

Застиналият живот в писането и езика на Хайнрих е и отшествие – напускане на света и пребиваване на места, в които всички също са си тръгнали. Една непоносима в огромността си и смазваща в плътността си свобода.

Мъртвешко вечерно жега. Светло е. Прегрял полски гълъб гургули унило. Някъде шурти вода, а още по-близо в нечия градина е сложено устройство за прогонване на къртици, през равни интервали от време то пуска тихо равномерно пиукане като сигнал за свободно. Линията е свободна. Толкова много свобода и никой не гази през прегорялата ръж.

*

Напоследък си мисля особено често за малките географии, за менталните карти, които освен че са изключително лични, са и крайно кратковременни, податливи на паметната аморфност и всъщност вечно недостъпни щом преживяването се подплъти с външни факти и точно премерените топографии на гугъл мапс или на хартиените карти. Какво става с града, който се опознава при първите загубвания без карта, с онзи образ, който след това никога не може да се достъпи? Очертанията на езика и визуалните фрагменти, които паметта и емоциите фриволно комбинират и запазват (не непременно в този ред), чертаят място и свят, до които друг, всъщнос няма достъп.


Текстовете в Лимне Х сякаш повече от всички други Лимне-та позволяват чрез точността и непринудеността на ежедневното вглеждане, на дребното вникване в детайла и пълната не-необикновеност на ситуации да се стигне до един такъв свят. Изненадващо или не, макар и недостъпен за външни, той може да се окаже значително познат или поне (при)ро̀дѐн.

Петя Хайнрих, Лимне Х, изд. Аквариус, 2021

Текстът е публикуван за първи път в Литературен вестник, бр. 23, 2022г.

Back to Top
%d bloggers like this: