В традиционната и единствена равносметка в края на годината виждам, че съм чел още по-малко, но пък затова ясно мога да определя книгите, за които ясно мога да кажа, че са оставили нещо и/ли за които отчетливо помня процеса на четене. По-долу ги давам хронологично както се появяваха в годината ми, цялото приключение, както обичайно, е налично тук.
Когато „открих“ Биньо Иванов, бях изненадан първо – че нещо подобно съществува в родната литература и е могло да съществува по това време, и второ – колко трудно откриваем е в книжно тяло. Изданието на изд. Аквариус, подбрано от Яна Букова, запълва тази празнина – и то как! В селекцията влизат творби както от най-ранния период, така и от съвсем последните години на поета. Остава за по-нататък да си мечтаем за събрани съчинения, издадени в не по-малко изящно тяло.
Миналата година се запознах с Ани Ерно с едно от произведенията ѝ (Journal du dehors), преведени на английски (Exteriors). Тогава не останах особено очарован и си бях обещал да я „видя“ в оригинал. Не знам дали езикът беше от значение или самата книга, но L’occupation, с цялата си сбитост, остана с мен през всички следващи месеци. Навид с нищо необичайната история на една жена, ревнуваща мъжа си от новата му любов, задълбава във вътрешните рефлекси на отхвърлянето, изоставянето и почти оприличаването с другата, която се превръща в нещо, обсебващо всички нива на живота, всички жени по улицата са потенциално нея и така тя е навсякъде… Ерно както винаги описва състоянията си като дневникови бележки, изключително лични, без излишен патос или парфюмирана емоция. С тази си книга ме спечели. Ето едно любимо място:
Cette femme emplissait ma tête, ma poitrine et mon ventre, elle m’accompagnait partout, me dictait mes émotions. En même temps, cette présence ininterrompue me faisait vivre intensément. Elle provoquait des mouvements intérieurs que je n’avais jamais connus, déployait en moi une énergie, des ressources d’invention dont je ne me croyais pas capable, me maintenait dans une fiévreuse et constante activité.
J’étais, au double sens du terme, occupée.
Поезията на Луиз Глик оставаше няма за мен, колкото и пъти се опитвах да я чета в оригинал, докато не взех в ръце изданието на Издателство за поезия „Да“ с три нейни стихосбирки в превод на Надежда Радулова и Калоян Игнатовски. Изключително преживяване, вътрешно свързани произведения и особена поетична температура, да кажем – особено ниска, особено увличаща мелодия на неметричния език, много скрито изявяване на някакъв огромен поетичен талант, който лесно може да се изплъзне на окото.
„Aprendendo a viver“ на Кларис Лиспектор – избрани хроники. Обичам как Лиспектор разгръща с особения си език едни кратки, но не фрагментарни текстове, в които с успява, докато разказва как например пише текста си за колонката във вестника, да уцели в момента нещо структурно за природата на нещата и за начините, по което действат и са довеждани до действителност. Без да претендира за интелектуални игри или за „метатекстуалност“ разрязва с перото си. По същото време се появи и друга селекция от нейни хроники, издание на Пенгуин и превод на английски, което е добре, Пенгуин издават почти всичко нейно в поредицата си Modern Classics (винаги корица с картина на Джорджо ди Кирико). Тепърва, надявам се, ще си говорим за този сборник. „Учейки се да живееш“ или „Да се учиш да живееш“, заглавието навежда някакво очакване за наръчник едва ли не или за някакъв билдунг роман – и в някаква степен текстовете наистина учат. Както впрочем при всяко четене на Лиспектор.
Друго удоволствие, което е нормално, е когато пиша, както се казва, под вдъхновение. Малкият екстаз думите да текат наедно с мисълта и чувствата – в този момент колко е хубаво да си човек!
Елена Алексиева познавах от сборника ѝ с разкази, с който някак смислово се разминахме. С романа ѝ „Вулкан“, напротив, си паснахме доста добре. Увлече ме не само историята, но и хуморът, ерудираните закачки, изобщо цялостният лад на ирония, почти абсурд, около който се нанизват останалите парчета история, обрати, герои, времена. Романът пречупрва през различни животи съвремеността. Проектирайки я върху тези отделни повърхности, отраженията понякога доста спорлучливо и недиректно се доближавата до усещането за съвременното състояния, за преживяването на изминалите десетилетия и за все още неосмислената им роля в раждането на насотящето. Чудесен водовъртеж, в който с удоволствие и лекота потъвах.
Биографичният роман на Емануил Видински наглед навлиза в територии, които отдавна са познати на литературата. Класически почти билдунгроман, който разглежда няколко години от живота на протагониста в пансион в чужда страна. Дотук обаче с „познатото“, понеже прозата на Видински успява да се изтръгне от клишето на порастването, влюбването, изграждането на аз-а и т.н. Чуждото тук е разгледано и преживяно по начин, по който сякаш все още не е присъствало в съвременната ни литература. То не се драматизира откъм родова или национална принадлежност, напротив, то е неразривна част от живота на героя и така усещането аз орагничност между двете идентичности, „родната“ и новата в чуждоезиковата и т.н. среда.
Хилде Домин и поезията ѝ. Вече споделях няколко момента от срещите ни тук, тепърва ще споделям и още, тъй като гласът и поетизирането ѝ ми допаднаха много, близки по някакъв начин. Текстовете ѝ често говорят за чуждостта като липса на родина, за пътуването и смъртта, отминаването като постоянния багаж. Ето например:
Чувствам носталгия по земя,
в която никога не съм била,
където всички дървета и цветя
ме познават,
в която никога не съм ходила,
но все пак облаците
си спомнят точно
за мене,
чужденец, който няма
къде удома
да се наплаче.
Краят на годината, извън всякакви планове, срещам с много светлина и „Светлина навсякъде“ – стихоме от Сеес Нотебом, с който се запознах за първи път миналата година, благодарение на приятелска препоръка. Извън план, но слава Богу с електронна версия на изданието, което иначе ме чака на няколко стотин километра. Отнема известно време за привикване, но после става чудесно. Споделям цитати от превода, и тъй като не знам холандски, за да видя оригинала, няма за превеждам от превод, понеже е кощунствено 🙂
... Der Himmel um all das herum
ist die höchste Erfindung, ein Leben,
das sa ist und für immer
dahin.
*
Erinnerung hört er
an andere Zeiten, den Triumph
von dem, was nirgends mehr ist,
ihr heiliges Wissen auch jetzt noch
ein Trost gegen Unheil und Scham,
das klare Licht,
das seinen Schatten erhellt.
*
auf der Jagd zwischen Sagen und Wissen,
noch immer nicht daheim.
*
beim Abschied vor allem
ein Schmerz von Glück.
*
Wo bleibt alles,
wo wir selbst noch da sind?
Gehört was es einmal gab
etwa nicht mehr zu uns,
oder wie sehr verzerrt?
Und noch, jenes Heu im Sommer
im Herzen des Winters,
wie kommt es, daß ich weiß,
was du sagst?
Последно, завършвам с още нещо от, Deo volente, бъдещето – цитат от последната книга за годината, двуезично издание с избрани мисли от Исаак Сирин, епископ на Ниневия, сирийски писател и духовник от VII век, преведен скоро след смъртта си на гръцки, а оттам, вероятно още в Първото българско царство, на старобългарски. Цитатът е от 5-то слово, славянският по-долу е от втория, среднобългарски превод от ХIVв.
Възлюби грешниците, възненавиди делата им, да не би [като ги презреш заради слабостите им – липсва в слав. превод], да се изкусиш и ти в тях. Помни, че и ти си част от земната природа и прави на всички добро.
Въ́злюби грѣ́шникы, възненавищъ же дѣла и҆хъ, да не како и ты̏ искꙋши сѧ въ них же сѫⷮ. По́мѣнѝ ꙗ҆́ко ѡ҆́бе́щникъ є҆́си земно́мꙋ е҆́ст̾ствоу, и҆ въсѣмъ бл҃готво́ри.
