Текстовете по-долу са публикувани за първи път в Литературен вестник, бр. 33/2024г.
Връщането на корабите
Оставил си да си отиде всичко
което ти е принадлежало.
Също и очакването.
Обърна се и се качи на кораба,
направо се изпари
от твоя залив.
Забравяш лицето си.
Почти мъртвец,
който още помръдва
и който още може да си реже ноктите,
и на когото още са му мокри бузите,
без да забележи, че плаче.
Но нищо не умира съвсем.
Само спи в теб, почти мъртвеца.
Всичко може пак да се върне.
Не съвсем.
Но все пак, по свой си начин,
пак-да-се-върне.
Корабът също.
Всичките ти кораби наведнъж.
Мека светлина.
И ти самият не знаеш,
дали корабите са се върнали,
дали се издигат от теб високи дървета?
Само простор и светлина
в безкрайната ти гръд
и всичко се помирява, при
влизането в тази огромна рана
без ръбове, която
е пълна със сладка вода.
Островно пладне
Ние сме чужденци
от остров
на остров.
Но по пладне, когато морето
стига до леглото
и миналото
като корабна диря
се отлива към петите ни
и мъртвите водорасли по плажа
се превръщат в златни дървета,
тогава не ни задържа никаква мрежа
от спомени вече,
приплъзваме се
нататък,
и очертаните
морски улици на рибите
и дълбинните карти
не важат
за нас.
Най-трудните пътища
Най-трудните пътища
се минават сами,
разочарованието, загубата,
жертвата
са самотни.
Дори смъртта, която отвръща на призива на всеки
и не отказва на ничия молба,
не е до нас
и гледа
дали ще се справим.
Ръцете на живите, които се протягат,
без да ни достигнат,
са като клоните на дърветата през зимата.
Всички птици мълчат
Чуват се само собствените стъпки
и стъпките на кракђ
който още не е тръгнал, но ще тръгне.
Да стоиш и да се обърнеш,
не помага. Трябва
да се тръгва.
Вземи свещ в ръката си
като в катакомбите,
светлинката едвам диша.
И все пак, когато вървиш дълго,
чудото не закъснява,
понеже чудото се случва винаги,
и понеже без благодатта
не можем да живеем:
свещта ще е светла от свободния дъх на деня,
ти я духваш и се смееш,
когато излезеш на слънце
и цъфтящите градини
градът лежи пред теб
и в дома ти
масата ти е покрита в бяло.
И живите, които ще загубиш,
и мъртвите, които няма да загубиш,
ти разчупват хляба и подават виното –
и ти отново чуваш гласовете им
съвсем близо
до сърцето си.
По поръчителство на облаците
На Забка
Чувствам носталгия по земя,
в която никога не съм била,
където всички дървета и цветя
ме познават,
в която никога не съм ходила,
но все пак облаците
си спомнят точно
за мен,
чужденец, който няма
къде у дома
да се наплаче.
Пътувам
към острови без пристанища,
хвърлям ключа в морето
веднага щом потеглим.
Не отивам никъде.
Платната са ми като паяжина във вятъра,
но нищо не се къса.
От другата страна на хоризонта,
където големите птици
в края на полета си
сушат перата си на слънце,
лежи парче земя,
което трябва да си взема,
без паспорт,
по поръчителството на облаците.
С моята сянка
Вървя с моята сянка,
само сянката ме придружава,
сама със нея,
по безтревни ливади.
Аз – все по-бледа,
тя – все по-дълга.
Води ме,
оставям я да ме води.
Голите брези по пътя,
гладките бели пръсти,
познават целта
по-добре от мен.
Ориентиране
Сърцето ми, този слънчоглед
в търсене
на светлината.
Към кой
от отдавна отминалите блясъци
вдигаш главата си
през тъмните дни?
Нежна нощ
Идва нощта
в която обичаш
не каквото е красиво –
а каквото е грозно.
Не каквото се изправя –
а каквото вече трябва да падне.
Не на каквото можеш да помогнеш
а където си безпомощен.
Една нежна нощ,
нощта, в която обичаш
каквото любовта
не може да спаси.