Със закъснение, но за да не накъсваме традицията.
Интересно преживяване е да се пише книжна равносметка за по-предишна година. Докато събирах снимките, се връщах по местата, които съм оживявал в моментите на четене, в моментите, когато съм намирал език, който да подреди нещо, което до този момент е било интуитивно. Такъв ще е и този обзор, по-малко книжен и повече о̀питен, повече пътни бележки, но не пътепис, все още не.
В сравнение с предишните години, когато съм правил такава равносметка, 2024 е относително бедна откъм прочетен обем. Но пък получилата се колекция ми допада.
Не помня как и откъде видях „Сам“ на Даниел Шрайбер (по̀ nomen omen здраве му кажи), но реших да погледна, още повече, т.нар. Sachbücher, нещо като non-fiction, са ми слабост последно време, а в немскоезична среда са много силно развита ниша. И така, Шрайбер прави преглед на идеята за самотата, но и за уединението, за разликите между тях, и за социалните им измерения особено в контекста на съвременната дигитална ситуация. Не бих казал, че стига до някакви особени дълбочини, не знам и дали си е бил поставил подобна цел, макар че сякаш текстът има някаква така претенция. Чете се добре и поне за мен – достъпно.
Снимката е от интересно място, което от няколко седмици или месец вече го няма, и по-добре, макар че благодарение на него, в някаква степен, имаше известно време, в което заглавието по̀ не се усещаше.
С „Жива вода“ на Кларис Лиспектор изпращах 2023 и последните лъчи на декемврийското слънце край морето. Тук ще избера на посоки някои от многобройните просветлявания от текста:
“Em redor da sombra faz calor de suor abundante. Estou viva. Mas sinto que ainda não alcancei os meus limites, fronteiras com o quê? sem fronteiras, a aventura da liberdade perigosa. Mas arrisco, vivo arriscando. Estou cheia de acácias balançando amarelas, e eu que mal e mal comecei a minha jornada, começo-a com um senso de tragédia, adivinhando para que oceano perdido vão os meus passos de vida. E doidamente me apodero dos desvãos de mim, meus desvarios me sufocam de tanta beleza. Eu sou antes, eu sou quase, eu sou nunca. E tudo isso ganhei ao deixar de te amar.”
Хайнц Хеле намерих в един кашон с намалени книги по Верингер Щрасе. Романът му „Вълни“ разказва историята на един съвременен мъж, баща, в различните му проекции.
Тази книжарница по Верингер Щрасе е едно от приятните малки книжните места, които все още съществуват извън веригите книжарници, заприличващи все повече на супермаркети. Там не може човек, слава Богу, да си купи гел-ролер или несесер с Дисни принцески, нито сгъваема еко-чаша от био-пластмаса, но пък, примерно, можеше да намери всичко достъпно на Фридерике Майрьокер, първите година-две-три, след като поетесата си отиде. Другата симпатична черта е вече споменатият кашон с книги.
Имаше период, в който почти от всяка музейна книжарница си намирах по нещо. После това време пресъхна, но при посещението в Тейт покрай конференция в Оксфорд (не помня кое от двете – преди или след самото събитие) се „видяхме“ с книгата на Джилиан Роуз (и на Картареску, но тя още си чака момента). Има нещо по-особено в музейните книжарници, дали заради по-отбраната селекция от заглавия или заради хората, които обикновено се застояват там да почетат, не знам. Скоро започнах да ги преоткривам.
Романът на Дж. Роуз си пасна по някакъв хубав начин с другото четиво това лято, което обаче взе връх не само в сезонната ми класация, но и като цяло годишната, пък и повече.
Става дума за „Ерос. Сладко-горчивият“ от Ан Карсън, известна специалистка по класически езици и преводачка на Сафо. Бях чувал за книгите ѝ смесица от преводи, филологически (литературен, исторически, лингвистичен) анализ на превежданите текстове, вплетени в научната дискусия около разглежданите текстове и не на последно място собствените ѝ есеистични прочити и поетични фрагменти. С тази книга преживях за първи път нещо толкова майсторски написано.
„Читанката“ на Юнг ме съпътстваше през изминалите няколко години. Изданието, вече доста антикварно, открих в друга книжарница по Верингер Щрасе, този път само със стари книги, където неведнъж сме се намирали с хубави неща. В книгата са събрания някои основополагащи студии на Юнг, който се чете учудващо леко в оригинал.
С книгата се разделихме при един от последните полети за лятото на 2024, когато вероятно съм я забравил в джоба на седалката пред мен. Тук ще споделя кратък диалог от социалните мрежи по повода на това загубване, който ми отвори очите за някакви основополагащи неща:
– Обади ли се на авиокомпанията след това? Те обикновено събират и пазят загубени вещи?
– Не, разбира се. Бях твърде зает да страдам.
След това я издирих и поръчах пак. Уви, без бележките ми вътре.
По принцип съм голям почитател на Джеймс Холис и веднага си поръчах най-новата му книга, излязла на български „Счупеното огледало“. Този път, обаче, не открих много общ език и всъщност нищо не ми остана от тази книга, освен допълнение към колекцията. Случва се.
За първи път във Вилнюс, припомням си колко обичам този език и си търся някакви книги. Както правя с езиците, които ми харесват, с които имаме някаква връзка. Нивото ми е никакво, така че трябва да е нещо по-кратко като форма. Попадам на триезична антология хайку (литовски-английски-руски) и почти се просълзявам.
В друга книжарница във Вилнюс. Изданията на Пенгуин Модерн Класикс са ми слабост и в момента, щом виждам събраните съчинения на Луизе Глик, всичко е решено. Повече за нея – в обзора за 2025 🙂 При същото посещение се намираме и с литовския превод на „Физика на тъгата“ от Георги Господинов, която вземам стратегически, за да си упражнявам езика. Някога. Като има време.
През 2024 излезе и последната книга на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“ (чиито успех дойде, особено извън границите на страната, през 2025). Смъртта не е нова тема в световната литература, но тук тя е претворена в нещо друго. Фигурата на бащата е преживяна през историите, които продължават да живеят след като него вече го няма. С един жив и топъл език, с едно вглеждане в нямането, в отсъствието на тази фигура, се създава един образ, неотделим от езика на самия автор, от говоренето му, от него самия. Една красива картина на връзката баща-син.
„Баща ми беше градинар. Сега е градина.“
Първият роман на Теа Монева „Мандарините по Мариенплац“ разказва за младо момиче, което отива да учи в чужбина. Мила и топла история, частична автофикция, която се чете леко и опитва да бяга от стереотипите на „имигрантското“ писане (и може би успява, в различни степени). В някаква степен класически билдунгсроман за поколението, което [трябва да] преодолява носталгията и [да] влиза в динамиките на свят, който се опитва да изгради други видове принадлежност. Може би всеки ще прочете книгата по различен начин, в зависимост от степента си на зависимост от „миналото“, от „носталгията по родния кът“ и т.н. Както и да е, със сигурност текстът е помогнал Монева да стъпи напред като автор и да овладява [още повече] езика и емоцията на събития и мотиви, които вече са познати на мнозина и поради това – особено трудни за литературизиране.
През 2024 най-накрая се срещнах с Екатерина Йосифова, която приятел(ка) ми подари за рождения ден преди време, както и с първата книга с есета на Антоан Асенов, която е своего рода събитие в родната литература [второто ѝ издание дойде през 2025!], тъй като подобни текстове не се срещат.
ГРАДИНКА С ПЕЙКИ
Мъжът на пейката с раницата в краката си причаква слушатели.
Говори за някакъв дом, зареян в някакво минало.
Или пък бъдеще.
Въздухът вече мирише на сняг.
Трябва да прибирам децата, казвам.
Мъжът не отговаря, зареян.
Приближава нощ, нещо мирно, но прекалено огромно.
През есента на 2023 можах да посетя изложба на Робърт Мадъруел, така че книгата му за Марк Ротко беше особено интересна за мен, още повече предвид едно кратко пътуване към изложбата му във Фондация Луи Вюитон.
Les deux peintres s’étaient rencontrés au milieu des années 40, et à en juger par les lettres de Rothko à Motherwell, une chaleureuse amitié était née. À cette époque, Rothko avait un profond besoin d’amitié.
Dans une lettre datée du 3 janvier 1947, il écrivait :
«On trouve rarement des gens capables d’une chaleureuse amitié. Et j’ai eu la chance d’en connaître une avec vous et Maria et je ne souhaite pas la laisser simplement s’effacer. »
Накрая, митрополит Калистос Уеър и „Православният път“. Има книги, [с] които [се] прекрачват думите, а дълбокото богословие, особено изговорено по достъпен начин, може да е най-красивата поезия.
