2017 се оказа страшно удобна за четене в големи количества, много книжни разговори и изобщо книжно битуване. В края на годината реших да си събера импровизиран топ 10, на книгите, които най-много са ме пипнали. Изреждането по-долу е до голяма степен произволно, ред няма, така се случи.
Това ни е втората среща с Петер Хьог след “Госпожица Смила и нейното усещане за сняг”, доста по-силна, и доста по-мълчалива, упражнение по бавно четене и добро припомняне от ползите му. Както вече няколко пъти казвах, докато препоръчвах книгата: “Нещо като Маркес и 100 години самота, обаче, още по-добре, в Дания”. Стана така, че точно, докато я четях, отидох до там, което само засили преживяването и ни направи още по-близки. Невероятна книга, не само заради почти липсващите диалози. Мерси, Georgi, че я намери пръв преди няколко години и писа за нея!
Започната почти на майтап точно на Bloomsday като buddy-read, очаквах, че малко по малко и без напъване ще се справим с този литературен мастодонт за някоя-друга година. По-малко от 40 дни. Със смях и абсолютно забавление покрай безскрупулното литературстване на Джойс, тази книга остава едно от незабравимите ми приключения тази година. Също и (не)малка читателска гордост. И повод пред съвестта и портфейла за бъдещо пътуване до Дъблин. И селфи с паметника на Джойс. Неотменно. Мерси, Boris, за предизвикателството, че ми се нави на акъла и за компанията!
Когато си купувах тази книга на миналогодишния зимен панаир на книгата, бях с безброй резерви заради леко лигавото и тривиално заглавие. Този датчанин, обаче, се оказа така приятен и синхармоничен, че нямам търпение да издаде нещо ново. Прекрасна мълчаливост и вътрешно диалогизиране, разкош. Изобщо, заедно с We the drowned, която със сигурност влиза в “разширения ми топ 10”, 2017 е тримуфалната година, в който датската литература ме спечели.
Все още недовършена, но към края си, 4 3 2 1 е първата ми среща с Пол Остър. Монументално произведение за средата на века и последващите го десетилетия в Америка, за житейския път на едно момче и за всички посоки, които животът е можел да поеме и които никога няма да можем да видим или преживеем, или е поел, но без нас такива, каквито сме в това време и това течение. Evgeniya, мерси, че подклади огъня, Georgi, ти си виновен <3
Колеж на източния бряг, малка елитарна група, изучаваща класическата древност, професор-гуру, естетика и много неща, които “не са наред на толкова много нива”. Изящният стил на Дона Тарт и хипнотичните й изречения, премерения и бръснарски остър език ме оставиха гладен за още от разказването й седмици наред, след като бях прочел “Тайната история”. И ако слуховете са верни, че се е захванала да пише роман за историята на Дедал и Икар, то ХАЙДЕ МОЛЯ ТЕ ДАВАЙ ПО-БЪРЗО, ЧЕ ВСИЧКИ ВЕЧЕ ПРЕРИТВАМЕ С ЕДИНИЯ КРАК. Мерси, Lyubov, че ни запозна с тази прекрасница!
Това е една книга, която ме привлече с дизайна си, в който вече разпознавама Яна Левиева от километри. Няма нейна корица, която да не е предизвиала неволево протягате на ръката ме. Впоследствие се зачетох и останалото е заслуга на Странд. Никога не бях чувал за него, но съм щастлив, че се намерихме.
Знаех за Бруно Шулц от години. Бях си купил дори разказите му в оригинал, понеже сред полонистите се слави като страшно труден за четене и превод, заради задушаващо наситения му език. Затова почти извиках от радост, като го мярнах един неделен следобед съвсем неочаквано, нерекламирано и направо ненадейно. Поетизирана проза от висок порядък, не става за четене междудругото, за почивка, за градския транспорт. Изисква.
Четенето на тази книга се проточи повече от година. Явно времето и сезонът, когато я започна, не бяха съвсем подходящи, понеже първите 200-ина страници ги четох почти два месеца, ако не и повече. След близо година довърших останалите над 600 стр. за няколко дни. Ранд има страшно крайна индивидуалистична философия, заклеймяваща алтруизма като върховно зло. Персонажите й са суховати и стерилни, понеже са създадени, за да обслужват една единствена цел- да проетират светогледа и разсъжденията на авторката (но дали не е така и в Игра на стъклени перли?). От друга страна, когато започнат да говорят, не можеш да се откъснеш от тях. Или от нея. Понеже усещаш, че наглед отвратително себичните неща, които казват, не е да не са верни, поне в някаква степен.
Чудесна книга от Атууд, дистопия от възможно близко бъдеще, фрагментарна, философски достъпна и вълнуваща по свой собствен начин. Хитът на 2017 сред виртуалните четящи среди и сякаш първият случай (поне известен на мен), в който четящата маса провокира издателите да купят правата и да подготвят издаване и у нас. От криво-ляво две седмици вече и на български. Браво на Ориндж Букс!
Фрагментите на любовния дискурс на Барт са отдавна известни и за тях бях слушал много. Радвам се, че именно в годината, в която четох Метафизика, дойде и тяхното време.
Много ще се радвам да видя и други такина списъци, дори само като изброяване. Да се чувстват поканени не само тагнатите в поста, но и всички, които усещат нуждата да си направят една такава равносметка. 🙂
2 thoughts on “2017 в книги”