Романът на Майкъл Шейбон ме изненада. Очаквах детайлното навлизане в света на комикс култрата, която никога не ми е била „тръпка“, очаквах и навлизането в средите на Американския свят и зараждането на модерната реклама, към които пък не само ми липсва интерес, ами от които даже леко страня. Предварително очаквах допир с втората световна война и темата за евреите – все неща, от които, сякаш, съвремената ни култура е страшно преситена, аз в това число също. Но открих впечатляваща лекота и мек разказ, който оплита читателя, хваща много здраво и същевременно много топло ръката му и го повлича из света на Кавалиър и Клей.
Романът наистина е мащабен. Обхваща както еврейска Прага в навечерието на войната, така и Новия Свят съвсем не само в обърнатото му към Европа крайбрежие. Поставянето на едно от началата на произведението в Прага никак не е случайно. Всеки, посещавал това средоточие на (Централна) Европа познава тайнствения ѝ аромат, средище на мистични общества, познава пълзящото усещане за забранена духовност, познава тънкия мрак, полепнал по непокътнатата каменна средновековност в сърцето на града, познава придърпването на Вълтава. Именно от там се ражда едната нишка в романа – Джо Кавалиър, или по-скоро Йозеф Ка̀валир (все ми се струва, че на чешки и-то ще е дълго, а р-то ще е рж), който се обучава в илюзорното изкуство на Худини и от когото всъщност води началото си основната нишка в целия роман – тази на ескейпизма.
Тази нишка се реализира в абсолютно всички нива на сюжета и вътрешния свят на главните герои. През бягството от войната и холокоста в Новия свят до бягството вътре в самия Нов свят, където собствените бариери очертават една метафизична смъртоносност, която след приключването на войната всъщност плъзва като чума много и се оказва многократно по-страшна и всеобхватна. Героите са изправени пред собствените си дървени ковчези, оковани в собственото си минало, от което бягат по всякакъв физически, географски и психологически начин. Самата комикс култура в щатите не без основание може да се разглежда като вътренационален ескейпизъм от заобикалящата реалност и поглъщаща безнадеждност в американското общество непосредствено преди епохата на романа.
За мнозина романът ще разкаже приказката за американската мечта – двама братовчеди, които тръгвайки от нищото с голи ръце и огромен труд над таланта си изкачват върха. Но според мен потенциалът на произведението изключително силно надхвърля това до болка познато комерсиално клише за успеха (на всяка цена) само със собствени усилия, с което, мисля, цялото ни поколение израстна. Шейбон виртуозно се впуска една от централните теми, която всъщност определя едно произведение като „литература“ (както често казваше един от професорите ми по литература) – промяната на идентичността. Сякаш все по-рядко можем да се натъкнем на сполучливо заиграване с тази проблематика, която в днешната епоха на „можеш-да-станеш-всичко-което-си-пожелаеш“ е едва ли не мантра за успешно писане (или неотменима съставка за печелене на литературни награди). Шейбон изгражда сътрудничеството на Кавалиър и Клей по един майсторски начин, като впоследствие ни показва психологическата основа на този тип партньорство, както и отражението му в комиксовата култура. Връзката между двамата братовчеди е толкова реална и отвъд-физическа, че напрактика те се движат като проекциите на един и същи персонаж. Този „двуипостасен“, меняем и в известен смисъл андрогинен образ (въз основа на функционалната двойка водач-помощник), от своя страна, влиза в болезнените теми за бащинството и ролята, мястото и функцията на мъжа в живота и формирането на едно дете – отново ключова тема за американската култура, но пак поднесена по изключително запленителен и неклиширан начин. В проекцията си върху семейната среда този двойствен-но-единен образ се разпада, може би за това и супер героите и помощниците им никога не се се появяат в такава светлина – тя им и същностно несъвместима, доколкото предполага повторяема статичност, коренно изключваща героичното странстване (сещаме се за Одисей, за Еней и за кой ли още не художествен опит на човечеството да мисли по тази тема).
Накрая, книгата се оказа невероято преживяване, което не оставя читателя току-така да я остави, а непрекъснато го влече, дори когато леко го задушава с именна фактология от свят и култура, които със сигурност са му чужди. Тук мисля, че е мястото да изкажа адмирациите си към редакторката на българското издание, която според мен е свършила титаничен труд с бележките под линия, които никак са задъхващо много, но са съвсем достатъчно дори за човек, който няма никаква представа от историята на комиксите в Америка. Преводът е прекрасен и се чете с лекота, а книжното тяло само допълва невероятното удоволствие от литературното преключенстване.
В известен смисъл Шейбон успя да ме покори като читател (това не ми се случва често)- дотолкова, че да искам незабавно да започна следващата му книга, която ме намери случайно вчера в една от родните книжарници, докато друга негова пътува към мен от около седмица.
Дай Боже всекиму такова начало на годината!
One thought on “Приключения и Шейбон”