Свобода, Франзен

Чудех се да пиша ли изобщо нещо за тази книга и имам ли въобще нещо за казване, но все пак ще нахвърля някои неща, които ми се въртят.

Обичам, когато някакво произведение ме завлече със себе си и ме кара да навлизам още и още навътре в него, независимо от моментите на шок, на погнуса, на неприятно усещане, на безнадеждност. Особено впечатление ми направи как в „Свобода“ Франзен на практика подхваща една история, която в цялото си развиване може във всеки един отделен момент да се плъзне настрани и да се разлее в блатото на блудкава сапунка, в която по-сериозните теми, които така или иначе малко стоят като вторично нанесени, да останат чужди, но всъщност това не се случва.

Плътността на целия роман е много добре балансирана, макар че в него е вмъкнат „терапевтичен дневник“, макар че сериозни и некомерсиално акламирани теми като презаселването на света и свръхконсумацията се поднасят (или поне има опит за това) на читателя по един простичък начин. Впечатлен съм от нефилософското филолофстване на Франзен, който успява да се заиграе с такава сериозна тема като човешката свобода в най-висшата ѝ форма посредством съвсем „американското писане“, наблягащо на действията, диалога, и (sorry-not-sorry) екшъна (било то емоционален, еротичен, порнографски, корпоративен и тн.).

В цялата текстура на всички събития се прокрадва тънката нишка на това размишление за човешката свобода – етичните ѝ измерения на ниво личност, но и на ниво общество, заедно с всичси преходни фази и персонални концентрични кръгове. И всичките ѝ последици, които в този роман (неслучайно) са посочени в пълния им негативен ексцес.

В първите шумове от започване на работа сутрин се крие опасна тъга, сякаш тишината я боли, задето е била обезпокоена.

Използвай добре свободата си.

Малко са нещата, които радват изпадналите в депресия така, както лошите новини. Разбира се, това не е най-добрият начин за живеене, но си има своите еволюционни преимущества. В тежки периоди депресивните предават отчаяните си гени на потомството, докато оптимистите приемат християнството или се преселват в по-слънчеви места.

Той се мяташе като изваден на сушата шаран, хрилете на психиката му напразно се стремяха да извлекат животоподдържащ мрак от атмосферата на одобрение и изобилие.

Той се мяташе като изваден на сушата шаран, хрилете на психиката му напразно се стремяха да извлекат животоподдържащ мрак от атмосферата на одобрение и изобилие. Не беше се чувствал толкова свободен от пубертета насам, а в същото време беше по-близо до самоубийството от всякога.

Категорично не харесваше човека, който току-що беше показал, че е. А това, разбира се, беше най-простото определение на депресията: да не харесваш себе си.

През следващите месеци му довери още много тайни. Тайни, които бяха като захарна пръчица, топната в арсен.

Дори и да не използваш живота си както трябва, той пак отминава. Всъщност дори отминава по-бързо.

През нощта беше нахлул влажен въздух, колите в Джорджтаун бяха росни, разнебитените плочки на тротоара лъщяха. В напъпилите дървета шаваха птички, по бледото пролетно небе браздеше рано излетял самолет. В сутрешната тишина дори и бученето в ушите на Кац като че ли беше заглъхнало. Подходящ ден да умреш.

(Хората, които се поддават на мечтата за безкрайна свобода, са склонни, особено ако тя им загорчи, да се превърнат в гневни мизантропи.

Матис се взираше право в него и изражението му отново напомни на Уолтър за баща му — това беше изражение на човек, който се опитва чрез силното си презрение да предотврати всяка възможност да се почувства неловко, както и да не позволи на Уолтър да го съжали. На Уолтър му стана мъчно за него. […] Мъката му за Матис беше прераснала в нещо по-голямо, в мирова скръб, в житейска печал.

Светът е идеален, стига да не обръщаш внимание на другите видове в него! Ние сме ракът на планетата!

Старата депресия, заложена в шведските му гени, се размърдваше като студено течение по дъното на топло езеро.