Помня, когато за пръви път видях една жена сякаш малко над средната възраст, седнала на пода в библиотеката под арт-галерията Den Frie Udstilling в Копенхаген. Имаше нещо изключително истинско в целия момент, в начина, по който тази, да почти възрастна, жена беше прекрачила границата на някаква предварително зададена представа за комфорт, за употреба на библиотека, в начина на вглъбяването ѝ, на откъсването от околното пространство, което преливаше в кафене/бистро с не много, но все пак достатъчно клиенти.
Откакто прекарах няколко месеца във Виена, останах възторжен почитател на идеята публичните пространства да бъда обитаеми, ползваеми, вписани в ежедневния поток на градския живот, а не просто скеле, около което той да се осъществява. Оттам бях свикнал да виждам библиотеките, стълбите, дворовете, пространствата около музеите, особено по-новите, да служат точно така. Отскоро, обаче, започнах да виждам как и музеите могат да бъдат преживявани по този начин.
Първата такава среща беше в музея за модерно изкуство в Париж, където групичка възрастни хора бяха насядали пред някои картини и ги прерисуваха, скицираха или просто изучаваха. (Няма да крия, че си казах поне няколко пъти: ето [ми] го бъдещето!) След това видях нещо подобно в Лувъра, където пред някои от статуите в двора на френската скулптора седяха млади хората и скицираха. (В този двор се връщах около 5 пъти, просто понеже е прекрасен и невероятен; по-долу, в секцията за плакнене на окото, слабо свързана с темата на този пост, ще има моменти от това място). Последната, трябва да кажа, доста неочаквана такава среща беше тази седмица в Софийска градска художествена галерия. В момента до 5 Август е поместена изложбата Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век”. Там група дечица си бяха налягали по пода и също прерисуваха някои от творбите на български художници като Иван Милев или Сирак скитнтик.
Помня, че едно от първите неща, които си мислех, докато наблюдавах (може би) пенсионерите насядали на пода в музея за съвременно изкуство в Париж, беше „Да! Точно така трябва да се употребява изкуството!“. А когато човек види едно момченце, легнало по корем на пода в Софийска градска галерия, докато рисува, се сеща, че в определени моменти и в присъствието на дадени реалности лягането по корем (после и по очи) е най-адекватната човешка реакция. Сеща се, че не е лошо да има модели за имитиране и че истинското учене минава през изучаване, което пък неизбежно включва момент на имитация. Другото е някаква поза.
Както обещах по-горе, тук помествам няколко момента от особената симбиоза между музейните пространства и посетителите. По-скоро от чисто удоволствие, отколкото от пряка връзка с текста по-горе.
