Яна Букова: Записки на жената призрак

Ако проследиш пътеката на мравките, 

винаги ще стигнеш до нещо ужасяващо.

Най-новото томче с поезия на Яна Букова се появава след некратко затишие. Последната авторова стихосбирка (на български)  вижда бял свят през вече неблизката 2000 г., шест години преди първата ѝ проза – сборника с разказа “К като всичко” (преиздаден тази година) и преводът на гръкоезичната ѝ стихосбирка Ο ελάχιστος κήπος (Минималната градина, прев. Димитрил Аллос).

Запознатите със стила ѝ от “Пътуване по посока на сянката” (2008, преиздаден 2014) и сборника с разкази “К като всичко” ще се сблъскат със същия безапелационен стил, същата мълчалива напокъсаност на изказа, който противно на очакваната лековатост на фрагментарността остава тежък и безвъздушен, изискващ и отдръпнат. 

Разпокъсаността, загатната още от заглавието, наистина на моменти говорим за записки, се преплита със случайни факти, които се пречупват през погледа и езика на Я. Букова. Под привидно случайните събития читателят усеща придърпващата сила на една макабрична река, на едно втренчване в тъмното, на някакъв ред, който е отвъд него и който хем отчаяно се опитва да си нареди, хем осъзнава, че не наредбата е тази, която му доставя удоволствието, което изпитва, а може би именно това скрито притегляне, огравитяване и тежнене.

Читателят сякаш се среща с фрагменти на античен автор, който непрекъснато отпраща към събития и лица, тривиално познати за него самия, но не и за неподготвения читател и за този, който не желае да се подпре с вторична литература, справочници или коментари. Нашето състояние е донякъде още по-утежнено, понеже препратките са разпознаваемо от нашето ежедневие и епоха, но една не силно манифестирана такава. За коментари можем само да си мечтаем на този етап, понеже продукцията на Букова все още чака критическото си осмисляне от професионалните кръгове. 

Стихосбирката на Яна Букова, както и прозата ѝ, както е казал А. Игов “доколкото е написана в проза, а не в стихове”, изисква, не, крещи за подреждане, пронизващо гледа в читателя си, очаквайки неговото волево усилие, неговата намеса, за да си изгради вход към света на книгата. Докато се лутаме из лабиринтите на страниците и се връщаме, четем отзад напред, препрочитаме, изведнъж излизаме от стихосбирката като от подземие – с полепнали влага и мрак по кожата и с очи, свикнали да виждат в дълбокото на кладенеца.