Преде очите ми са началната и крайна сцена от Love Actually, където хора се посрещат и прегръщат на едно летище. Напомниха ми я съобщенията, които получих днес, по-скоро дори само едно от тях, но все едно, по случай Рождество Христово. Бях си наумил още предишната нощ, една от поредните в последните дни, в които просто не мога да заспя, че ще използвам колкото мога възможностите, които мобилният ми оператор ми предоставя, за да поздравя близки и далечни хора за светлия празник. Всъщност, оказа се, че поздравих едва петнадесетина човека. Но по-интересното беше, а и винаги [ми] е, кой и какво отговаря. Кога отговаря. Дали ще отговори.
Усетих празника. Макар и за много малко. Светлото събитие, което може да събере хора, дори и много отдалечени и раздалечени, повече от времето, отколкото в пространсвото.
Тази година един от преподавателите ми, споделяйки мислите си в значително неформален предпразничен час, ми даде нова плоскот в която да гледам на това иначе позаспряло сякаш от няколко години време – „Знаете, дори не толкова до;ашният уют, колкото домашната инерция; от която все пак имаме нужда в някакъв момент…“
{„Amor e inspiração e o que te desejo.“ ἀμήν}