Любимият ми септември набира скорост, есента вече си е направо тук, а на мен ми се пише като стой, та гледай. Почти като всяка година.

В месеци като този, когато имам много време да правя любимите си неща и да работя (предимно върху себе си), вниманието ми по правило се насочва особено към социалните мрежи. Сякаш най-вече в такива периоди съм правил повечето си виртуални места.

И така, преди няколко седмици сънувах, че си правя tumblr. Събудих се с готовата концепция като какво да има вътре, как да изглежда и т.н. Но не си направих. Вчера, обаче се регистрирах в pinterest. Спомням си, че Серж ми беше разправял за първото (май). Като цяло идеята не е лоша. Платформите позволяват бързото споделяне на изображения и текстове, което изисква значително по-малко усилия и време отколкото „стандартните“ блогове.

Но накъде бия? Натам, че се страхувам. Може би вече съм наслушал достатъчно изказвания и съм изчел доста материали за фрагментизацията на съвременната култура, за нейната визуалност и тем подобни. От какво се страхувам? Ето то какво :

  1. от разпадане и накъсване на начина ми на изразяване и разсъждаване, които и без това не блестят с особена хомогенност в по-големи обеми. You know, you become what you put your eyes on.
  2. от акцентът върху визуалното. Да, съвременността става все по-видима и по-осмисляема, трансмитируема  именно като видима. Тук не мога да преценя дали се страхувам от яхване на масовия поток или от нещо друго.
  3. от повишаване на консумативното мислене. Ако аз съм визуален артист и имам какво да споделям – да, но аз определено не съм (на този етап). Т.е., това, което трябва да правя, е да трансферирам нещата на други хора, което не е зле само по себе си. Проблемът е, че това едва ли ще ме мотивира аз да се хвана и да направя нещо, а ми се ще именно върху това да работя.

Отделно от това се чувствам до определена степен уморен от виртуалните ми аз-ове. Изискват доста поддръжка и време, а вече съм доста наясно, че като почне академичната година, вниманието ми ще се отклони в съвсем друга насока. Непостоянността на творческия поток ми  е известна и почти клоняща към спорадичност, поне досега.
Освен умората от виртуалното пространство и по-точно от проектирането ми там има и още нещо. Не усещам нужда да влизам този нов поток на визуалните дневници (сега ми хрумва да ги нарека така). So, I’ll keep staying aside.

Back to Top