Бруно Шулц е ключово име в модерната полска литература. Сравняват го с Кафка и Пруст. Да се чете в оригинал е предизвикателство за всеки полонист заради особеното му боравене с езика и честно казаво изобщо не се надявах да го видим на български! Попаднах съвсем случайно но книгата, оказа се, че е излязла преди по-малко от седмица.
„Литературата на Шулц е литература на предчувствието.“- това казва Александър Александров в послеслова си към първото българско издание от 1990г. „Боите на това, което се приближава са неопределени, но в никакъв случай не са светли и ярки. От тях лъха предусещане за нещо празно и екстремно.“
Тази екстремна пустота е често гарнирана с усещане за развала, разпад, мълчалива пустинност в самото сърце на градската среща, гъмжаща и жужаща от живот във всичките му проявления.
Често, докато четях наситено поетизираната проза на Шулц, в съзнанието ми се появаваха ароматите на задушна, гореща и влажна градина със загниващи плодове; лепкавата плътност на поетичните стредства притиска и задушава читателя, като често самото желание за чете пада в жертва на силата в експресията на Шулц.
Бруно Шулц е едно от бележитите имена в полската литература на ХХ век, а и изобщо. Сравняван е с Кафка (някои от разказите са като предтечи на Метаморфозата), надреалната атмосфера, която поставя, от друга страна, сякаш предизвестява бумът на магическия реализъм – няколко десетилетия по-късно и на другия край на света.
***
Ослепени от светлината, ние прелиствахме голямата книга на ваканцията, в която всички листове искряха от блясък, а на дъното им се таеше вкусът на златни круши, сладък до прималяване. �Адела се връщаше в сияйните утрини […] от пламъците на деня, горящ като факла, и изсипваше от кошницата шарената хубост на слънцето – лъскави череши, напращали от сок под прозрачната кожица, тайнствени черни вишни, чийто аромат надминаваше онова, което се реализираше като вкус; кайсии, в чиято златна плът беше събрана есенцията на дългите следобеди;
***
През тъмното жилище, на първия етаж, в една сграда на площада, всеки ден минаваше цялото голямо лято: тишината на трептящите въздушни пластове, квадрати от блясък, унесени в жарки сънища по пода; мелодия на латерна, изтръгната от най-дълбоката златна струна на деня; … а цялата дневна горещина дишаше в щорите, които леко се вълнуваха от мечтанията на следобедния час.
В събота подир обед излизахме с майка ми на разходка. От сумрачното предверие направо нагазвахме в слънчената баня на деня. Минувачите бродеха сред златото, мижаха от зноя, сякаш очите им лепнеха от мед, а дръпнатата горна устна откриваше венците и зъбите им. И всички блуждаеха в златистия ден все с тази изнурена гримаса, сякаш слънцето бе надянало върху лицата на своите поклонници една и съща маска- златната маска на слънчевото братство; всички, които този ден бяха излизли по улиците, които се срещаха и разминаваха- стари и млади, деца и жени, – се поздравяваха с тази маска, нарисувана върху лицата им с дебел пласт златна боя, зъбеха се един на друг с тази вакхическа гримаса – варварска маска на езически култ.
Площадът беще безлюден и жълт от пек, изметен до прашинка от горещите ветрове като библейска пустиня.
[…] Сега прозорците, ослепели от блясъка на пустия площад, спяха; балконите изповядваха пред небето своята изоставеност;
[…] Забравени от дългия ден, тук тихомълком се бяха размножили и избуяли всякакви треви, цветя и бурени, доволни от паузата, която можеха да проспят извън времето, на границата на безкрайния ден.
***
Сплетеният гъсталак от треви, бурени, плевели и тръни пращи в следобедните пламъци. Бръмчи от рояци мухи следобедната дрямка на градината.
***
Всеки знае, че след няколко обикновени, нормални години подивялото време понякога ражда от утробата си някоя различна, особена година, изродена година, на която – като шести малък пръст на ръката – понякога ѝ израства тринасети, фалшив месец. […] Виновна за това е страческата несъдържателност на лятото, неговата радпътна закъсняла жизненост. Понякога август е вече минал, а дебелият стар дънер на лятото продължава са ражда по навик, гнилакът му пуска дни-дивачки, дни-плевели, ялови и видиотени, а на това отгоре добавя даром и дни-кочани, празни и неядливи – дне бели, стъписани и непотребни.