„Химера“, подобно на митологичното чудовище, се състои от три отделни, доста незамисими, но сякаш не несвързани части. Това ми позволи да прочета третата част след няколкомесечна пауза, деляща я от другите две.
В тези три новели, да кажем, Джон Барт нѐ препраща, а направо хвърля през глава читателя във водопад от митологични имена и сюжети. Водопад, който води към бездънен водовъртеж, общо взето.
За всеки запознат с литературната история, обаче, няма да бъде изненадващо, че книгата води до „никъде“. Както се повтаря и в самите истории вътре, „ключът за съкровището е самото съкровище“. Сякаш с това Барт ни намига и ни подказва, че четенето само по себе си е придобивката от тази книга. А то върви леко, не лесно, но приятно, замайващо, определено с много хумор и без да се съобразява с усолвости като поток на времето, кохерентност на пространството и разделения между реалния свят и книгата. Което все пак са типично постмодерни похвати, с които Джон Барт майсторски борави.
Отначало се ядосвах защо в книгата почти няма бележки под линия, които може би за мнозина читатели биха били жизнено необходими. После си мислех, че един показалец на имената с два-три реда обяснения би бил безценене. В крайна сметка опитах да чета със справочник по митология под ръка. Но захвърлих тази идея, понеже сякаш не това е била целта на книгата или на автора.
Загубването не винаги е удобно състояние, но пък може да се окаже полезно в определен смисъл, а фригидно държаният контрол никак не е за предпочитане. Не и в литературата от този стил.