Often I am happy

Йенс Кристиан Грьондал е познат на българските читатели със заглавието „Тишина през октомври“.

Признавам си, че, когато си взех тази книга от един зимен панаир, бях страшно привлечен от заглавието, но и се боях от евентуално затъване в блудкава емоционална патетика, за която човек би могъл да се опасява на първа ръка. Когато обаче прочетох книгата за няколко дни, напълно потопен в атмосферата, която само датски писатели могат да оплетат, разбрах, че този човек ще го търся и ще го чета тепърва оттук нататък.

„Often I Am Happy“ е една от последните му книги, излиза пред 2016 на датски, а през август миналата година – на английски в авторов превод. Заглавието е цитат от песен (Tit er jeg glad: https://youtu.be/ng_jEbhl7Cw ), която сега си давам сметка, че се вписва добре като звучене към целия роман. В него Грьондал запазва кроткото вглеждане навътре (наративът се води отново в първо лице, 70 годишната Елинор пише на приятелката си Анна, мъртва от 40 години, след като съпругът ѝ е починал наскоро), без да изпада в емоционални ексцесии, някак отстранено и дистанцирано, но толкова леко.

„At some point as I sat with him, there was no longer anything to feel. I realized it later. He could not feel my touch, as if I were the one who was suddenly absent. His absence felt like a lump growing inside me, making me suffocate.“

Заигравайки се с времето, датският автор води героинята си ретроспективно назад, докато вътрешният ѝ монолог я изправя и я прекарва пред неумолимия поток на събитията. Темата за вътрешната празнота, оставаща след изчезването (тук-смъртта, в „Тишина през октомври“- напускането) на любимия човек и тук е централен мотив, с който Грьондал се справя майсторски.

„We who are no longer being loved must choose between revenge and understanding […]“

Преплетените съдби на Анна и Елинор, събитията след смъртта на Анна и смъртта на първия съпруг на Елинор (едновременна, двамата са имали връзка) конфорнтира безмилостния поток на времето, което продължава независимо от преживените катаклизми (Елинор става в последствие мащеха на близнаците на Анна). Размишленията за живота, прошката и продължаването напред са оплетени с тънка сатира, а цялостната атмосфера на книгата е приятно меланхолична, идеално изгладена върху стиховете на Б. С. Ингеман, откъдето е оригиналното заглавие Tit er jeg glad:

„Tit er jeg glad, og vil dog gjerne græde;
Thi intet Hjerte deler heelt min Glæde (…)“

„Often I am happy and yet I want to cry; / For no heart fully shares my joy.“