Подготвях се за този пост доста време, понеже тази сграда е специална.
Натъкнах се на нея още първия следобед в Поатие, в някакъв интервал преди вечерта, но след стандартното усещане за следобяд. Слънцето по това време вече леко се усеща, че ще почва да върви към залез, макар че е още силно и изпиващо. После ще започне удълженото му скриване, което ще продължи до към 22.30-23ч. В тези зазлатяващи часове, цветовете и осанката на цялото здание, на изтърканите огромни порти, ми се струваха титански. Чувствах се малък и нищожен както никога преди това, още повече като видях, че катедралата е започната през XII в. Костваше ми усилие да се приближа, да сляза едно ниво по-ниско към портите и да усетя масивността на катедралата върху себе си. Мачкащото ѝ величие. Не бях изпитвал такава комбинация от възхищение, ступор и в същото време страх, който стъпваше по границите на паниката. След като излязох, лявата ми страна беше значително натежала.
Сетих се за думите на Дона Тарт в “Тайната история”, където казва, че “Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво.” и също “Красотата рядко е мека или утешителна. Точно обратното. Истинската красота винаги е доста стряскаща.” Мисля, че нещо такова преживях.
Това е Сан Пиер-дьо-Поатие, днес е Петров ден, знаех, че ще публикувам това най-накрая, но не си давах никаква сметка на каква дата ще се падне.
‘Beauty is terror. Whatever we call beautiful, we quiver before it.’- Donna Tartt
I remember my first day in Poitiers, one month ago, when I gave myself the rare joy of go around an unknown town without looking at the map and actually getting more and more lost; then I came across the cathedral of Saint Pierre-de-Poitiers. I was stupefied, face-stilled, feeling its immensive splendour and magnificence. Realizing its deep-rooted oldness- its building started back in the 12th century. Emotionally experiencing its colours under the still-not-setting-down sun. And I nearly got a heart attack.