Eremia

Зинаида Полименова е интересен автор с особен, някак много собствен език. Има няколко стихосирки на български зад гърба си (с една от които можах да се срещна и аз– https://www.facebook.com/ivan.petrov.ae/posts/10154613454566237), а “Еремия” е първата ѝ книга на френски.

Произведението стъпва във времената преди Априлското възстание, където един млад мъж, Стоян, се включва в освободителното движение, хващат го, пращат го в затвора и оттам тръгва неговото преобразяване, своеобразната му инициация и трансформиране на идентичността. Съкилийникът му също се оказва Стоян, стават много близки приятели, почти братя, след което другият Стоян умира. Няма да влизам в подробности, но единият Стоян влиза в живота на другия и в този момент спокойно течащият разказ изведнъж се превърта в себе си и скача в непредвидимото.

Стилът на книгата е доста поетичен (предвид начина на писане на авторката), повечето глави са оформени като малки фрагменти проза с поезия, като, лично според моите възприятия, поетичният щрих, често съвсем накрая на главата (/параграфа), беше повече от на място – може би се сещате за онези елементи в ръкописите в края на даден текст, където последната буква продължава с някоя хастата, прерастваща в декоративен орнамент, така усещах разиграването на текста.

Книгата в краткия си обем обговаря набързо и накратко аспекти от паметта, помненето и конструирането на спомени (може би очаквано, предвид играта с идентичностите). Общо взето по подхода си и по начина, по който “смила” темата за Възраждането, „Еремия“ се доближава (отдалеч) до “Пътуване по посока на сянката” (и съвсем никака до Възвишение – сякаш двата полюса на съвременната ни перцепция на този период).

Интересно ми е доколко френскоезичният читател би усетил много от препратките към културния и чисто географски аспект на средата, които са вмъкнати в текстурата на книгата, как би ги възприел освен като някаква екзотичност, която може и да не трябва да се разбира, а просто е част от представения свят.

Самото издание е прелестно и наистина внушава усещането за поетичен сборник. Дизайнът е на Ян Баго̀.

По-долу споделям някои места, които особено ми допаднаха:

 

Cet ouvrage approche une des périodes les plus importantes et dans le même temps les plus mythologiques dans l’histoire bulgare, c.-a-d. le mouvement nationaliste contre la domination ottomane.

Zinaïda Polimenova, connue pour quelques livres poétiques (écrits en langue bulgare), raconte l’histoire d’un jeune homme, Stoyan qui entre dans la lutte révolutionnaire et ainsi part sur un chemin imprévisible – un type d’initiation dans la vie et à la même fois dans l’établissement de sa propre identité.

En jouant avec une narration de style bien poétique, avec des symétries dans les événements de la vie de Stoyan, l’auteure construit une œuvre bien composée et très plaisante à lire. Toute l’œuvre reste bien fragmentaire, en semblant plus d’une mosaïque des coups artistiques qu’un roman proprement dit historique.

Le livre lui-même est désigné par Yann Bagot qui a contribué immensément à l’atmosphère magique et un peu nocturne et rêveuse de l’œuvre.


Pour terminer, je cite quelques-uns des passages que j’ai bien aimés:

Le premier sentiment d’une membrane fine, imperméable entre lui et la nouvelle vie,
s’installe
une espèce de distance.
*
Sofia, il prend le goût de se promener dans ses rues étroites, d’observer les maisons, les intérieurs éclairés, les façades mélancoliques entre lesquelles on peut apercevoir les aires bordées d’arbres, les chats, les ordures en tas proprement déposés aux pas de portes. Il traverse, exprès, le petit marché devant l’église des Septs Saints. Sur les étalages, des miches de pain, le parfum vert des herbes fraîches, des courges, des racines, des feuilles de vigne pliées en liasses. Tous ses arrêts, à lui seul connu, une grammaire intime de la mémoire. Stoyan tien là les manifestations brèves, finies, d’un furtif
savoir.
*
Stoyan se rendre compte de la multitude des temporalités. Il y en effet des niveaux intermédiaires, d’infimes passerelles (élaborées) confondant le présent, le reste à venir et le passé.

Le temps est une question de sens.
*
L’espace incertain des souvenirs – dans son cas, projetés – remue parfois des images qui n’ont pas – psychiquement – existé. Elles sont pourtant réelles. Ce sont des réminiscences vraies. Je me souviens de choses que je n’ai pas vécues. C’est le temps futur dans le passé. Le temps de l’écriture. Des ressouvenantes. Le temps de l’imaginer.

Et inversement, l’avenir – est, a été – gorgé de récurrences, saturé d’attentes anciennes, de fissures de tout ordre, fragile, l’avenir est fait du passé. Stoyan doit sonder au plus profond de son expérience, pour voir – en deçà, ce qui va se passer.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s