“Докато лежах и умирах” е първата ми среща с Фокнър и със сигурност няма да е последната.
Романът разказва историята на едно семейство, което се е отправило на път да погребе майката в града, който тя иска. В наглед нищо особеното повествование като премеждия или “плот” Фокнър разгръща инструментариума на модернистичното писане, макар че чисто хронологично произведението се появява сякаш вече леко далеч тази естетическа епоха (публикуван е за първи път през 1930г.). Авторът въвлича читателя във водовъртеж от гледни точки, елиптични изречения, поток на съзнанието, премълчавания, различни езици и различни нарации, оттам, защо не и различни истории.
Произведението е изградено върху моменти от индивидуалните разкази на отделни герои, общо към 60-ина малки глави. Рядко съм усещал толкова ясно изграждане на герои през речта им, през начина, по който говорят, но и по който мислят, през индивидуалния им език. Някои от пасажите на най-малкия герой, между 7 и 10 годишно момче, са си чисти образци на високо изкуство с оригиналния си поглед и начин, по който изговарят действителността. Главата, в която говори вече споменатата майка, е някаква поетична и метафизична кулминация в романа. В нея читателят може да долови зародиши на много от едва доловимите нишки, с които романът е изплетен.
Езикът на Фокнър е изключетелно прецизен. Сбит на моменти, ясен и кратък, в други моменти обаче може да е мъчително неясен с премълчаванията и фрагментарността си. Не можех да не си мисля за Тацит през по-голямата част от времето, докато четях.
Това, обаче, което непрекъснато стоеше в съзнанието ми, беше “Гроздовете на гнева” на Стейнбек (които се появяват тридесетина години по-късно). Усещането за безкрайния път, влаченето, ако щете – тътренето през непрекъснатите пътища с пречки, с безкрайните малки диалози, изобщо със сондирането на съзнанията на иначе съвсем най-обикновените хора, за които обикновено литературата и историята по-скоро мълчат. Друга обща черта ми беше близкото влизане в света на героите чрез езика, макар и не по същия начин (Стейнбек ползва диалекта на говорещите си лица, докато Фокнър употребява повече начинът на говорене и респективно – мислене).
Макар и може би не най-подходящото четиво за плаж или типичната лятна почивка, книгата е *изключително четивна* – донякъде поради малките глави, донякъде поради самия език на Фокнър, донякъде и заради сполучливата смесица между тривиален наратив, интересни литературни техники и тънка житейска философия, която хем е представена ясно, хем по-често – не. Завладяващият, фрагментаризиран психологизъм и много тънките нюнаси на мистерия само подклаждат глада на четящия и го завличат все по-надълбоко и по-надълбоко в света на героите – колкото общ, толкова и абсолютно отделен и несподелен, но и несподелим.
*
Казвах на Ади, не е на късмет да живееш на път, който води до теб, а тя, женска ѝ работа, ми се дърли: „Ами ставай да се местим тогава“. Та ѝ разясних, че и в туй няма късмет, щото Господ е направил пътищата за пътуване: защо иначе ще ги сложи плоски и легнали на земята. Когато Той иска нещо да е в постоянно движение, създава го дълго като пътя, коня или каруцата, но ако си намисли, че нещо трябва да стои където е, измайсторява го изправено, като дървото или човека. Затуй волята Му никога не е била хората да живеят на път, щото, питам, кое пристига първо някъде, пътят или къщата? Да си чувала Той да е турял път до къща? – питам я. Ами не си, казвам, то винаги човекът е този, който не мирясва, докато не тръсне дома си там, дет’ всеки минувач с каруца може да му плювне на вратата, човекът е, който не го свърта и все иска да скочи и да хукне нанякъде, а Той го е определил да стои на едно място като дърво или като кукурузено стъбло. Защото ако волята Му е била човекът вечно да се движи и мести, нямаше ли да го направи легнал по корем като змия? Явно щеше.
*
Помня как на млади години вярвах, че смъртта е телесен феномен; а сега зная, че е просто функция на духа – и то на съкрушения дух. Нихилистите казват, че тя е краят; фундаменталистите, че е начало; а в действителност смъртта не е повече от изнасяне на наемателя или семейството от квартирата или града
*
Казвал съм го и пак ще повторя, това му е проблемът на Дарл, открай време: той просто твърде много мисли насаме със себе си. Кора е права, като казва, че не му достига само една жена, която да го сложи в ред. И като се замисля над това, идва ми наум, че ако на мъжа не може да помогне нищо друго освен женитба, той, дявол да го вземе, наистина е безнадежден случай. Но съм съгласен и с Кора, като казва, че Господ се е видял принуден да създаде жената, защото мъжът не разпознава собственото си добро, когато го види.
*
И когато разбрах, че Каш е в мен, разбрах, че животът е ужасен и че това е отговорът на ужаса от живота. Тогава открих, че думите са безполезни; че думите никога не изпълват онова, което се опитват да кажат. Когато той се роди, разбрах, че думата „майчинство“ е съчинена от някой, който е имал нужда от дума за това, защото онези, които имат деца, пет пари не дават съществува ли такава дума или не. Разбрах, че думата „страх“ е измислена от някой, който никога не е изпитвал страх; „гордост“ от някой, който не е имал гордост. И разбрах, че не е заради мръсните им носове, а защото трябваше да се използваме едни други с думи като паяци, увиснали на уста от някоя греда, които се люлеят и увиват, но никога не се докосват, и че само чрез ударите на пръчката моята кръв и тяхната кръв могат да потекат в една струя. Разбрах, че беше така, не защото моята самота трябваше отново и отново, всеки ден, да бъде насилвана, а защото никой не я бе насилвал, преди да се появи Каш. Даже нощем Анс.
*
А и животът не е създаден да е лек за хората: иначе нямаше да имат причина да са добри и да умират.