Тази година се появи (леко изненадващо, но дай Боже повече такива изненади) второто издание на сборника с разкази „К като всичко“ на Яна Букова.
Авторката е позната с преводите си на античните автори Сапфо, Катул и Пиндар, както и на съвременния гръцки поет Костас Монтис. Знаем за съществуването и на нейни стихосбирки (които вече да трудно откриваеме и които се надяваме да видим също така преиздадени), както и на два пъти издавания роман „Пътуване по посока на сянката“, за който, ако се познаваме или сме се виждали повече от веднъж, съм ви надул главите. По-малко се чу за книжката „Четири приказки без завръщане“, от която читателят трудно се връща, както казва Кортасар в „Лотарията“ – все едно излиза от кладенец, а аз бих казал – от дълбока гора тъкмо при свечеряване.
Бях чувал за сборника с разкази, който имах радостта пак съвсем непланирано да открия преведен на английски, понеже старите първи издания на вече несъществуващото издателство Стигмати са толкова ненамираеми, че почти не съществуват. В това издание има и един нов разказ, който се е появил през 2011 във вестник Култура.
В превод разказите не успяха да ми причинят това, което оригиналът направи. Яна Букова не веднъж е казвала в публични изяви и четения, че счита себе си предимно за поет, понеже така основно мисли света. Кратко зачитане в романа ѝ веднага ни убеждава в тези ѝ думи (тук е момента да си припомним още нещо, което отново тя самата споменава, а именно – бавното писане с цел да се създаде максимално плътен текст; това го казвам неслучайно).
Майсторски поднесена и обиграна проза намираме и в това издание, красиво прочетено в корицата на Яна Левиева, с която авторката работи – общо взето винаги и пак общо взето безкомпромисно успешно. Още от там усещаме кафкианската безпреспективна асюжетност и пустинната безбрежност на Дали, чиято сюрреалистична нотка рефлектира често атмосферата, промъкваща се между редовете на кратките разкази. Пропълзява и мракът, той някак си винаги присъства в прозата на Яна Букова, повече като влага във въздуха привечер, като щипка канела, отколкото като сковаване и задушаване.
Разказите са кратки експерименти със сюжетността, с палитрата на прозата, донякъсе и с езика (ако изобщо си успеем да мислим целия ѝ стил като неекспериментален, което е трудно), сякаш авторката е разсвирвала нов инструмент, пробвала е цветовете на нови бои преди да нарисува симфонията на романа си „Пътуване по посока на сянката“.
Сбитият език и заковаващата прецизност на формулираните съждения се подават като малки пръсти през една открехнатата врата, която приканя читателия да влезе в един леко странен, уж познат, но всъщност не толкова, свят. Той малко плаши, прилича на реалността, но си играе с нея, обезпокоява, както бихме казали, докато си мислим за unsetlle. Анотацията съвсем оправдано споменава за коледния разказ в разцветките на сериала Black Mirror. Ако там самият сюжет, доколкото той присъства и доколкото е реконструрируем от читателя, е съвсем подобен на телевизионните разкази, то в другите кратки текстове с сборника се открива не малко от подобна стилистика.
Тук използвам момента да спомена колко прекрасен е първият разказ в сборника, където всъщност различни кратки фрагменти се опитват да изградят едно цялостно усещане за струтрура. Много ми напомняше на фрагментите на Паскал Киняр в Скитащи сенки. Останалите разкази са доста разнородни, обединени от общата тънка мъгла от нишки на остри експериментаторски струни, които понякога прорязват, а понякога свирят успокояващо. Сред текстовете се откриват малки детайли, които се повтарят и така създават микро-врати на преминаване между текстовете, така че на целия сборник може да се погледне в някаква степен и като на хипертекст.
И така, малкото кратко удоволствие, сладко и нагарчащо, приключва бързо и оставя читателя с очакването за още. Още проза, още разкази и още от езика и света на Яна Букова.