Sally Rooney: Normal People

Normal People е един от хитовете по световните пазари в момента. Ярката зелена минималистична корица, напомняща повече брошура на биенале,  хваща окото на всеки посетил голяма книжарница из Европа.  Излязла едва в края на м. Август тази година (2018), втората книга на ирландската авторка Сали Руни бързо е включена в лонг-листа на Man booker prize, а BBC купува правата за филмирането ѝ в сериал.

Книгата може да се определи спокойно като типичен coming of age роман – сюжетната линия донякъде върви паралелно с линията на живота на главните персонажи Конъл и Мариан, които излизат от гимназиалния си живот и стъпват в полето на студентските си години като предверие към зрелостта. Двамата са отрасли в едно и също градче в Ирландия и някак си, независимо от различните обстоятелства и среди, през които преминават, продължават да присъстват в животите си, продължават да изпитвят влиянията, които всеки от тях оказва връху другия. 

Много ми хареса как заглавието по някакъв много ясен и според мен сетивен начин се реализира в тъканта на романа. Историята не е необичайна, персонажите не са никакви изключителни хора, от действията им и ситуациите, в които попадат, лъха една спокойна провинциална тривиалност, даже скука. Въпреки това Сали Руни е успяла да изгради с езика им –  изключително неусложнен, ясен, относително сбит, но не лаконичен, един свят, който може да уплаши с дълбочината, която крие под тънката плитковата коричка, с която се е обгърнал.

В този ред на мисли героите са наистина най-обикновени хора, със стандартните проблеми на възрастта, с обичайните терзания и преживявания за съвремието ни. Начинът, по който обаче тече текстурата на романа, по много фин начин задълбава под тази позната картинка, опитва се да стигне до скритите психологични пейзажи, които всъщност правят всеки от тези нормални хора изключителни. В цялата тази атмосфера на късния тинейджърски живот се промъква тънкият воал на очакване, че нещо ще се случи, че някаква кулминация ще разтърси из основи спокойното протичане на текста. Читателят постоянно предусеща мъглявите мрачновати нишки, които някак Руни успява да внуши. Кулминацията така или иначе почти не идва. Животът на героите не пробялсва изведнъж с някаква изключителност и точно в това по някакъв начин сякаш е кодирана идеята от заглавието. В това като че ли се крие сладкото спокойствие и меланхоличната болка от този роман.

Лично за себе си не открих много пасажи или цитати, които да останат в мен. Няма да забравя откриващия цитат от Джордж Елиът, който, след прочита на цялата история, мога да кажа, че е подбран майсторски: 

It is one of the secrets in that change of mental poise which has been fitly named conversion, that to many among us neither heaven nor earth has any revelation till some personality touches theirs with a peculiar influence, subduing them into receptiveness.
George Eliot, Daniel Deronda

Може би с тези редове резонират най-вече пасажи като този:

„How strange to feel herself so completely under the control of another person, but also how ordinary. No one can be independent of other people completely, so why not give up the attempt, she thought, go running in the other direction, depend on people for everything, allow them to depend on you, why not.“

Тихата, някак нормална, ежедневна болезненост, която се стеле от героите в романа, е за мен едно от постиженията на тази книга. Начинът, по който успява да внуши това усещане – с изключително лек, даже постен език, вероятно е другото, с което Normal People ще остане в мен. А може би и в българските си читатели догодина.