Има книги, на които още щом им чуя, или, хайде – прочета, заглавието и ги вземам или решавам да ги имам почти веднага. „Прекалено шумна самота“ е една от тях. (Друга например, преди две години, беше „Тишина през октомври„.)
Не бях чел нищо на Бохумил Храбал, така че тази тънка, но плътна книжка беше първата ни среща. Едва ли ще е последната. Плътността на текста не го направи бърз за четен, поне при мен, често ми се налагаше да си вземам глътка въздух от безкрайните леещи се изречения. Те, впрочем, са чудесен похват за потапяне на читателя в мислите на персонажите, в света им – обективния около тях и неговата рефлексия вътре в съзнанията им. Доколкото изобщо можем да си мислим за обективна реалност при романи от този тип. Подобно завличане на мисълта и думите, лавина, който помита читателя и го дави, бях срещал само при Жозе Сарамаго (който и ме спечели именно с това си писане).
„Безкрайно шумна самота“ е разказ на Хантя, който от 35 години работи като пресовач на хартия, отделяйки по-значителните заглавия на страна, за да ги погълне. Така, без да иска, както Храбал пише, Хантя се превръща в своего рода интелектуалец – и наистина, потокът от мисли и разсъждения на чиновника оставя читателя с впечатление за допир до нещо много отвъд очакваните сивота и дребност на заниманията в пункт за преработка на хартия.
Небесата не са хуманни, но има нещо, което може би стои над небесата – съчувствието и любовта, която забравих и загърбих.
Храбал изключително майсторски втечнява високото поле на хуманитаристиката и наглед ежедневни, понякога натуралистични мотиви в една лепкава каша, от която се оформя произведението му. Гласът на „малкия човек“, донякъде подобно на руските класици, се оказва драматично и дълбоко проницателен. Съдбата му е симпатичен и уютен преобраз на уединеното занимание и отдаване на книжовността – процес колкото тих, толкова и оглушена от стълпотворението собствени и чужди мисли.