Антъни Хоровиц: Мозайка от убийства

Бях посветила целия си живот на книгите; на книжарниците; на книжарите; на хора, които живееха само за книгите… И по този начин в крайна сметка самата аз бях заприличала на книга: забравена на лавицата, където никой не се сещаше да погледне в мен.

„Мозайка от убийства“ на Антъни Хоровиц е първият ми криминален роман, който стигна до мен с много гореща препоръка основно заради заложената си вътрешна металитератулна игра.

Става въпрос за роман в романа и за наплетени убийства – и в единия, и в другия. В един момент разликата между фикцията и фикцията-във-фикцията се загубва, казуалните нишки започват да пробиват мембраната на реалностите

и да се наплитат в паралелни образи и структури, докато читателят е воден към финала много плавно и много майсторски.

„Но аз не съм сигурен, че е важно какво точно четем. Животът ни винаги продължава по релсите, които са ни отредени. Литературата просто ни дава възможност да надникнем в един друг свят. Може би тъкмо това е една от причините да я обичаме толкова.“

img_4049

Трябва да призная, че като читател с нулев опит в този тип четива не бях „екипиран“ за обхвата на всички детайли и имена, с които първоначално текстът засипва. Моя е вината, донякъде, и че подходих към книгата по-скоро консуматорски като очаквах просто някаква история с начало, развитие и край. Не че не я получих, но океанът от свидетелства и показания определено ме свари неподготвен. От друга страна, изпитах удоволствието при нареждането на пъзела, което текстът предоставя по-нататък в себе си.

Стефани Калчева говори за една от основните функции на криминалните романи – разкривавето на истината, което е и някакво наше дълбоко вплетено търсене. Тези четива пипват именно тази струна, но ми се струва, че и нещо друго – с тях си вливаме венозно от онова разбиране, без което сигурно бихме се сринали, а именно, че реалността около нас е подредима, тя може да се нареди, мракът на миналото може да се разсече чрез светлината на ума, на разума, на логиката, може да се реконструира, че светът и животът в крайна сменка могат все пак да ни бъдат подчинен и най-накрая да се изпълни казаното в Битие „и владейте над нея (земята – б.м.)“. Може би и на тази симпатична илюзия криминалните четива дължат безпрекословния си успех на пазара.

Животът може и да имитира изкуството – но обикновено не успява да го достигне.

В края на романа, съвсем вече като подарък, след като каквото трябваше да се нарежда, се нареди, героинята изпуска една фраза, която докосва една от дълбоките същности на всеки литературен текст – смяната на ролите, промяната в идентичността. В един момент тя успява да види през призмата на убиеца. И тогава човек се замисля, че всъщност, оправдавайки, разбирайки мотивите за действията на някого, не ставаме ли съучастници в делата му, в същността му, не поемаме ли в себе си част от тази същност, т.е. не се ли превръщаме в него самия?

И друг път съм ти казвал за злото в човешката природа, приятелю. Как дребните лъжи и измъквания, които остават незабелязани, постепенно се натрупват и задушават човека като отровния дим от пожар, в който всички виждат само пламъците.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s