Нали знаеш – който постоянно търси обяснения, рискува да започне да си ги измисля.
Само бях чувал за романа на Хосе Карлос Сомоса „Пещерата на идеите“, а книжното тяло, (може би твърде) дълго време извън тираж, си го набавих почти случайно и донякъде безцелно, просто поради усещането за нещо, което съм чувал безброй пъти и което не-знам-защо трябва непременно да познавам. Правилна ми е била интуицията.
Книгата дължи заглавието си на препратка към прословутата мисловна постановка на Платон (Държавата 514a–520a, на английски тук, на старогръцки тук, pdf на български тук). В нея древногръцкият философ предполага хора, които от раждането си живеят в пещера, в която прониква някаква светлина и пред чиито вход някакви същества движат предмети, чиито сенки се проектират на стените в пещерата. Така хората в пещерата прекарват цялото си съществуване в наблюдаване на тези сенки, които на практика съставляват цялата им представа за света, без да имат каквато и да е представа за реалната същност на нищо извън пещерата. Така Платон изразява представата си за отношението на нашия (осезателно възприемаем) свят към света на Идеите.
Романът на Сомоса е par excellence образец на постмодерна интелекуална игра от порядъка на Умберто Еко и Хорхе Луис Борхес, рядко филологическо бижу и рафиниран деликатес.
Разиграва се добре познатият мотив за намирането на ръкопис, който е издаден само веднъж и всъщност само това издание е достъпно, т.е. самият оритинален свитък е изгубен; от това издание започва да се прави превежда (за мотива за намиране на ръкописи вж. и „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ от Ян Потоцки, който Цветан Тодоров в „Поетика на прозата“ чудесно отнася към рамковите конструкции на разказа-в-разказ от Хиляда и една нощ и изобщо
обвързва човешкото съществуване с необходимостта от наратив). В романа една на пръв поглед криминална история успява да повлече читателя в културните реалии на древна Атина, донякъде във филосфоските и религиозни контексти, докато в същото време откровенно и подмолно си играе с него. Убийствата се увеличават, а истината зад тях се очертава все по-сложна, тъмна и нерационална.
Сомоса сякаш нарочно употребява известното остроумно изказване на Алфред Норт Уайтхед от 1929 (ако вярваме на Уикипедия), че цялата европейска филосфоска традиция може да се генерализира най-сигурно като серия бележки под линия към съчиненията на Платон. Авторът всъщност развива цяла втора история, подводно течение, което всъщност в определен момент тласка самия наратив на криминалната линия. Тази междупорядкова игра жонглира тънко с изключително металитературни теми като тази за превода и преводача, тяхната роля, степента на тяхната самостоятелност. Постмодренистичният инструментариум се разгръща и в размиването на пластовете реалност от двете страни на страниците на ръкописа, до момента на финала, който остава онзи сладък вкус и стипчивост в устата като разказ на Кортасар. Тази наративна преплетеност е изпълнена майсторски.
Докато четях книгата, нямаше как да не си мисля постоянно за „Тайната история“ на Дона Тарт (за която вече накратко говорих тук, но и тепърва още ще). И в двете книги мотивът за нерационалното и излизането от себе си, но и от нормираността (социална и персонална), неизменно налага от доминацията на разума, е залегнал в основата на сюжета. Идея за бягането от реалността, излизането от кожата си, превръщането в не-себе-си, което обикновено е съпроводено от ужасяващи последствия.
„Пещерата на идеите“ разиграва един своеобразен театър, в който читателят участва неволево. За разлика от при Павич или Кортасар, той не може да пренарежда историята, не може да (пред)определя кой от героите ще умре. Той е просто свидетел на авторовата игра, която говори за друга авторова игра, докато накрая илюзорния свят, плодът на авторовото съзнание, се срине.
Свикнали сме сякаш да си мислим за разпокъснаи фрагменти, за разбита наративна линия, за свободна и ненгажираща безфиналност, когато чуем за постмодерна проза. Тук обаче инструментите на този вид писане са подчинени на добре осмислена структура, чудесно извършено проучване от страна на автора и смислен финал, който увенчава цялото интелектуално приключение и, както всяка добра литература, оставя след края си читателя удовлетворен и мълчалив.
*
Забравяш, че привилегията да говорим се състои, между другото, и в привилегията да мълчим, когато ни се иска.
Смехът на Кантор бе нечистоплътен и непривлекателен – Диагор си помисли, че прилича на сбор от чужди смехове, натрупан по време на пътешествията му.
Животът не е никаква теория. За да живееш, трябва просто да си жив.
Тъжен би бил свят от хора платоници – те биха вървели по улиците, сякаш летят, със затворени очи, мислейки за невидимото.
Нали знаеш – който постоянно търси обяснения, рискува да започне да си ги измисля.
Сфинксът поглъщал онези, които не отговаряли правилно на въпросите му. Но знаеш ли кое е най-страшното, Херакле? Най-страшното е, че Сфинксът имал криле и един ден полетял и изчезнал. Оттогава ние, хората, изживяваме нещо безкрайно по-лошо от това, да бъдем изядени от него: ние не знаем дали отговорите ни са правилни…
Писането е чудновато занимание, приятелю, по мое мнение то е първата най-чудновата и най-ужасна дейност, с която човек може да се заеме – и добави, връщайки се към пестеливата усмивка: – Четенето е втората.