Може би защото, ако съдбата ти се изпречи на пътя и ако е тя, а не чужда някоя съдба, то тя ще те съзре имс гърба си.
Близо година трябваше да престои у мен книгата на Керана Ангелова, за която слушах доста, особено прокрай разговорите за „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова, „Правек и други времена“ на Олга Токарчук и др. И не случайно. Случи се и така, че четох романа основно по време на пътувания, което някак добре пасна с много движение между страниците му.
Езикът на К. Ангелова се доближава до това, което можем да си представим като някакво усещане, за което езикът на магическия реализъм напомня. Изпълнен с диалектни думи и по-древни пластове, той се опитва да се завърне до някакво по-нецивилизовано (в модерния смисъл на думата) начало, по-близо до природното и органично съществуване. Езикът е донякъде разбиран като светотворящ, той е оръдието, с което реалността е осъзната, но и създавана. Оттам и магичната му функция на моменти. Може би с това можем да си обясним и изблиците в поток на съзнанието към края на романа.
Историята в романа следва вече почти класическата форма на много постмодерни четива, а именно – читателят минава през няколко слоя на разказване, докато стигне до ярото книгата. Тук то е посветено на момичето Елада, кърстена и Деспина, Пина, Пиньо, която е по-скоро наблюдател на няколко уж странични истории, които обаче са доста по-централни от нейната собствена. Тук са най-вече каракачанката Хрисула и Давид – сина на еврейка и месар в Бургас. В този смисъл Елада Пиньо е онова присъстние, покрай което реката на времето се преминава, омива се в нея. Тя е като времето, хем страичен наблюдетале, хем някакъм участник, макар и не съвсем пряк, на събитията. С порастването си, ролята ѝ на действащо лице, на субект, все повече нараства. В последствие тя се освобождава от *този* поток на времето, за да задвижи коренно друг. След първата ѝ стъпка в тази насока, след като взема дадено решение за живота си и тръгва в посока, различна от тази, по която до този момент животът ѝ е течал, на практика историята свършва. Или поне романът.
Свободата е винаги повече, отколкото можем да понесем.
Книгата докосва епохата след Балканските войни и последвалите го масови преселения от териториите, останали извън границите на държавата. Този период е доближен през погледа на митичното, на забравеното фолклорно, през погледа на племенната общност, заставаща срещу индивидуалното разбиране за живота, традиционно характерен за модерните хора и общества. В нея се докосваме до атмосферата на Странджа, която познаваме донякъде и от „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков. Двете книги се доближават немалко в употребата си на този мотив.
*
Трудно се пише, всъщност, за тази книга. В нея са оплетени толкова много материал и похвати, че често имах усещането за някакъв разнобой, за някакви смени в начина, по който текстът тече, които не успявах винаги да си обясня. Често пластовете на езика, ту диалектен, ту опитващ се да е възвисен, за да обговори някакви екзистенциални въпроси, не ми пасваха заедно. Този дисбаланс водеше усещането за книгата като за някаква междинна стъпка между масовата литература на носталгичното минало, плитковатите поп-нео-паганистични нюейдж псимени каши и принизеното вълшебство (тип Нарине Абгарян, Паулу Коелю, Хорхе Букай), но от друга страна с полъх от други автори, където „природния“ модус на живота и обществото е разгърнат с мощ от типа на „Сто години самота“ на Маркес, както и споменатите в началото. Този опит за сплав не ми беше достатъчен, може би очакнах повече, въпреки моментите на подскачане, когато човек срещне пасаж или изречение, които изваждат на повърхността много дълбоко вплетени в него нишки. А в тази книга такива имаше немалко.
Двама души, ако неспирно надничат един в друг, може и да започнат да се отразяват, знам ли?