Има някаква тъга в смяната на сезоните – в това, как единият едва забележимо започва да избледнява, как силата му намалява и белезите на упадъка му стават все по-видими и все по-необратими, а присъствието на другия плахо започва да се усеща и да набира сили, докато един ден цялата му красота се излее с пълни шепи върху природата и той удобно се настани на трона на предшественика си така, сякаш никога няма да си тръгне.

Втората ми среща с Галин Никифоров след „Тяло под роклята“ не е с „Лисицата“ както бях планувал, а с нещо по-отдавнашно.

„Къщата на Клоуните“ е мрачна, на ръба на сюрреализма, история, преплетена от вътрешни взаимодействия и симетрии, които Г. Никифоров е съчетал не малко фактология. Сюжетът на книгата е камерен и съзвучно задушаващ с цялостното настроението на безнадеждност. Това, което направи четенето истинско удоволствие, беше уютността на изказа и финното процеждане на езика, детайлното, но и деликатно преживяване на красотата. Наслада беше липсата на грапавини, на изпъкналости или вдлъбнатости, които да не се вписват в целия поток на историята, на естетиката, на атмосферата. Езикът, освен това, е толкова ненатрапчиво притеглящ, все едно читателят навлиза в затопленото лятно море през нощта. Такава мекота витае из книгата дори и в ужасяващите епизоди от историята.

Тексът е пропит с препратки към френските сюрреалисти, от които сякаш пипалата на течението се прокрадват и в самата текстура на повествованието и поетиката на Г. Никифоров. Сюрреализмът обаче, не е похватът, употребен в книгата, той е по-скоро мълчаливо присъствие във фона, който, впрочем, сякаш изобилства с такива присъствия. Това насища текста с допълнително въздействащ пласт, който уплътнява думите и изразните средства на Никифоров и постига плътност, на моменти напомняща на поетичен текст, без категорично да прелива в такъв. 

Много интересни и полезни литературовевски прочити могат да се прочетат тук и тук.

Наистина специфичен и добър автор, който заслужава доста повече известност.

Back to Top