Не бива чак толкова да се страхуваме от противника си: врагът е заключен в нас самите, коремът ни всекидневно води война срещу нас. Ако тази война е спечелена, всичко, което е отвън, ще се окаже немощно, ще се усмири и подчини пред войника Христов. Няма да имаме противник вън от нас, от когото да се боим, ако сме победили тези неща, които са вътре в нас, и сме ги покорили на духа. Нека не вярваме, че само постът от видимите храни може да ни бъде достатъчен за усъвършенстването на сърцето и очистването на тялото, освен ако не бъде съчетан с душевен пост. (2) Понеже и душата има своите вредни храни, от които чрез необозпокоявано излишество, [даже] без [да приема] ястия, се запътва към пропастите на сладострастието.
Опозоряването (detractatio) е нейна храна, и то твърде сладка. Гневът също е нейна храна и то никак лека – на момента подхранва душата с нещастна храна, а после душата се разрушава от смъртоносния вкус. Завистта е храна за ума, която го подкопава с отровни сокове; той не спира да се измъчва, непрекъснато нещастен от чуждото благополучие в успеха. (3) Тщеславието, т.е. празната слава, е нейна храна; [душа] се развлича за някакво време с тази вкусна храна, но после наистина се оказва пуста, ограбена от всяко благочестие и гола; то, [тщестлавието] я оставя безплодна и празна от всякакви духовни плодове, така че не само прави да изчезнат наградите на огромните [благочестиви] дела, но също и натрупва по-големи наказания. Всяко пожелание и блуждаене на непостоянното сърце е храна за душата, която я подхранва с вредни ястия, оставяйки я лишена от небесния хляб и от здрава храна занапред.
(4) И тъй, колкото имаме [силата на] добродетелта, пазейки най-свят пост от тези [душевни] храни, ще можем да съблюдаваме удобно и полезно и телесния пост. Понеже плътският труд, заедно с духовната скръб съставляват най-приемливата жертва за Бога, която приготвя за него достойно за святостта Му обиталище в изчистените ни скришни места [в сърцето]. След това, ако постим в плътта, а се замесваме с толкова вредните пороци за душата ни, нищо няма да ни ползва плътското страдание, при положение че в по-скъпоценната си част сме омърсени. Лишаваме се от тази същност, с която се оказваме обиталище на Светия Дух.
(5) Не толкова чрез плътта, която може да падне, колкото чрез чисто сърце се превръщаме в обиталище за Бога и в храм на Светия Дух. Следователно като пости външният човек трябва също и вътрешният да устоява на вредните храни, така че да се представи чист пред Бога и така да заслужи да приеме в себе си Христа като гост. С тези думи блаженият Апостол ни увещава: „крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви,“ (Ефес. 3:16-17).
Из „За устройството на общежителните манастири и срещу осемте главни порока“, кн. V, гл. 21
Йоан Касиан Римлянин е ранен християнски латиноезичен автор от края на IVв. Написва съчинението си „За устройството на общежителните манастири и срещу осемте главни порока“, след като напуска Палестинските манастири, в които започва монашеския си живот. Отправя се към Египет, за да се срещне с т.нар. пустинни отци – наследници на първото поколение монаси след своеобразния му бум към средата на IVв. Срещите и разговорите му с тях са записани в 22 книги под общото заглавие „Събеседвания с отците“. Статията за него в православието.com, където може да се прочете повече за живота му, може да се намери тук.