Умберто Еко: Как се пътува със сьомга

Най-новият сборник с текстове на италианския интелектуалец Умберто Еко се появи у нас тази есен. В него са събрани материалите, които авторът списва от 31 март 1985 до 27 януари 2016 за колонката си във вестник “Еспресо” и рубриката “Бустина ди Минерва” (т.е. “Пакетчето на Минерва”, вероятно заигравка с малката компактна доза интелектулстване, към което насочва и Минерва – староиталийската богиня на мъдроста, изкуствата и занаятите, отъждествявана с гръцката Атина).

В “Как се пътува със сьомга?” читателят среща събеседник с безкрайна ерудиция, която обаче, този път,  за разлика от прозата му, не го повежда из лабиринтите на средновековната култура, нито го дави във фактология, плод на многогодишно натрупване на академично познание. Среща се с един одухотворен, леко мърморещ, бихме казали, книжен човек, с всичките му задръжки към безапелационно настъпващото Ново, автоирония и “високо” осмисляне на заобикалящата реалност.

Навлизащата новост , която прегазва всичко по пътя си – включая известната финност на отминаващата по-забавена и в доста отношения по-задълбочаваща епоха, е обговорена с безкомпромисно чувство за хумор, което по кафкиански начин издига на пиетдесетал абсурдността на съвременното общество и механизмите му, които уж трябва да оболекчат живота, но същевременно го усложняват безкрайно много. Иронията на Еко не подминава и собствените му, да кажем, кръгове, свързани до голяма степен с професионалния му живот. Под перото му падат библиотеките, самолетните пътувания, интелектуалните ваканции и др, но също и всекидневната чисто човешка битова, да я наречем, неадекватност, с която всеки си има вземане-даване. Както казах по-горе, имаме на лице едно „високо“ осмисляне на реалността, което до голяма степен претендира за високостта си с абсолютно осъзнат хумор, който обаче не лишава наблюденията и изводите от проницателност и надвремева валидност.

Позицията на Еко в никакъв случай не може да се оприличи на злобна или както днес е модерно да се каже “хейтърска”. В текстовете, макар в повечето случаи дълбоко хапливи, се открива една топлота и мекост, които са съчетани по майсторски начин с изтънчената прорязваща ирония. Хуморът е черен, но човеколюбив, хуманистичен, а може би за мнозина, посветили живота си на езика, книгите и културата, може да бъде и хуманитарен.

Постомодерността на сборника си проличава в множество аспекти. Освен споменатата ироничност и авторефлексия, текстовете фрагментаризират реалността чрез специфичната си насоченост към строго конкретни проблеми, като в същото време, в общ план, успяват да създадат една по-висока парадигма – инструмент, чрез който се осмисля и обговаря забелязаното. Универсалността на раздъжденията на Еко е на моменти изумяваща, с учудване забелязвах как текстове, силно актуални и днес, са всъщност писани към края на 80-те години на миналия век. От друга страна, чрез много от историите и наблюденията на Еко читателят се докосва до една епоха, която е колкото близка, толкова и напълно недокосваема и капсулирана за нас с реалии като телефаксът, телеграмите и др.

Прекрасно четиво, което ме изненада с лекотата, с която смесва високия академизъм и не толкова високоя всекидневен абсурд, който, може би погледнат от именно такава призма, става ако не малко по-поносим, то поне забавен.